— А, това ли било? — изкиска се глумливо Нено Брадата, сетне го потупа окуражително по рамото: — Бъди рахат, драги. В Русчук отечестволюбието ти няма да ръждяса. Зер тамошните патриоти и да не са стъпвали на хайдушка пътека, не ни отстъпват кой знае колко като българи.
— И ще можеш да ни бъдеш полезен — допълни Михаил Икономов. — Новините по-лесно прескачат една река, нежели чукари като старопланинските.
Втората наздравица беше за „добър път“ на Георги Икономов.
9.
Силен подтик в нашето самосъзнание са били така също театралните представления из отечеството ни.
Трагическото представление „Геновева“ щеше да остане такъв ярък спомен за Сливен и сливенци, че по-късно онези, които го подготвиха и осъществиха, никога нямаше да съжаляват за почти двата месеца усилия и безбройните трудности за преодоляване. А те, тези трудности, през време на които участниците хиляди пъти щяха да се окайват като „по-многострадални от многострадалната Геновева“, започнаха буквално още на следния ден подир получаването на разрешението и продължиха до момента, когато при първото дръпване на завесата канапчето се скъса и се наложи артистите да си откриват „на ръка“ сцената при всичките „актове“.
Началото на мъчнотиите произлезе от даскал Инзов, познат повече като Димитър Злъчката, на когото разчитаха да бъде режисьор. Той беше човек на години, пък и изобщо минаваше за слаботелесен, та намери точно тогава да се разболее така здраво, че се вдигна на крака едва в навечерието на представлението. С трудната задача да го замести се нагърби Михаил Икономов, „понеже знаял тия работи от Цариград“, както ще пише по-късно един очевидец84, и напълно достойно изпълни този свой дълг… или поне не се случи човек „да му върже кусури“. Подпомогнат от един арменец, майстор в изписването на тавани и алафранги, с декорите съвсем прилично се справи младият Иван Ханджиев, назначен от есента учител в Новоселското начално училище. Разровиха се из раклите и поръчаха да се ушие това-онова (и особено двете одежди на Геновева), та с дрехите за представлението криво-ляво се справиха, но най-големи тревоги им създаде оръжието. По онова време на българите бе забранено дори кама да притежават, камо ли нещо по-голямо и по-внушително, пък как да си представиш войска по време на поход или стражи с голи ръце? Мислиха и кроиха, пък накрая се престрашиха тричленна „депутация“ — Захария Жечков, Бяно Силдаров и Панайот Минков — да измоли от мютесарифа позволение да играят с оръжие „на ужким“, тоест с тенекиени мечове и дървени пушки. За щастие най-голямата трудност бе преодоляна най-лесно: Хайдар бей горещо поздрави читалището за неговото начинание, нареди на „действующите лица“ за представлението да се даде от конака истинско оръжие, а когато остана с тримата „биз-бизе“ на чаша кафе, изрази съжаление, че сънародниците му са останали много по-назад от българите във всяко отношение85. И накрая им обеща лично да присъствува на представлението.
Ролите се разпределиха между учители и някои от по-начетените членове на читалището. Тъй като все още бе немислимо жена да се появи на сцената, за трудната роля на Геновева се спряха на Сава Геренов — колкото за способностите му, дваж повече за нежния му и миловиден изглед; е, щяха да пречат мустачките му, разбира се, но с тях щяха да се справят чрез по-дебел слой белило. За граф Зигфрид или Сигфрид, както му казваха тогава, определиха Димитър Георгакев; той въобще си беше с красива и представителна външност („съвсем като граф“), но за по-голяма внушителност си пусна и брада, която по-късно му остана завинаги. Отначало никой не искаше да се посрамва с недостойната роля на хофмайстера Голос, докато най-сетне с много кандърми склониха природно будния хаджи Димитър Бояджиев. Младият Петър, синът на Добри Чинтулов, прие да бъде Драко, набедения любовник на Геновева. И тъй нататък, и тъй нататък86.
Една от най-големите сполуки на „трагическото представление“ дойде по причина на Димитър хаджи Иванов. Оказа се, че този цигулар-самоук и любител на музиката бил създал скришом собствен оркестър от точно една дузина музиканти87. Този оркестър бил изучил два от маршовете на полячетата от казак-ялая на Садък паша Чайковски, „също и някои песни от нашенските“. И Димитър хаджи Иванов, явявайки се в битността си не на виден търговец, а на „капелмайстор“ на първия сливенски оркестър, предлагаше той и неговите другари да запълнят промеждутъците между „деянията“ с подходяща музика, „както, разправят, станало вече в Лом“. Не ще и дума, че приеха на драго сърце предложението му и комшиите на хаджи Иванов през целия Малък Сечко бяха приспивани вечер от музиката, която се носеше от дома му…
86
За да не утежняваме романа с допълнителни герои, тук съзнателно променихме (с изключение на Петър Чинтулов) състава на изпълнителите. Всъщност главните роли са били изнесени от Георги Петров — граф Зигфрид, Димитър Хаджи Кондев — Геновева, Георги Бояджиев — Голос, Тодор Проданов — Берта и др.
87
За съществуването на този оркестър, гордост в културната история на Сливен, се споменава в много извори и публикации, но се знае, общо взето, непростимо малко. Състоял се е от четири цигулки, две китари, малък хармониум, физхармоника, кларинет, две флейти и голям барабан. Първата му публична изява е била именно във връзка с представянето на „Геновева“. На интересуващите се препоръчваме статията на Андрей Андреев. Сливен в музикалната история на България, в-к Сливенско дело, бр. 31 и 38/1973 г.