— Бунак!… Три аршина мъж, пък акълът му — колкото на кокошка…
А друг, който очевидно не прокарваше разлика между графа и даскал Димитър Георгакев, му обясни по същия начин:
— Какво се чудиш бе! И той като баща си кмета пей дава за всяко мюзевирджийство…
Или когато подлият Голос ковеше грозната си интрига, бай Димитър бояджията, бащата на актьора, не на шега му се закани от „салона“:
— Злодей неден, ще те науча аз тебе, щом се прибереш довечера!…
Но единственият път, когато усмирителите на Дели Пенчо съвсем за малко не се намесиха, беше в края на първото „деяние“, когато наред с ръкоплясканията се разнесоха и оглушителни викове „Браво!“. Тази дума, проникнала в Сливен по дявол знае какви пътища, днес за първи път се произнасяше от българи и Дели Пенчо и неговите юначаги, като не знаеха дали не е някаква оплювка, хемен-хемен бяха готови да пуснат в действие пестниците си, ала, слава Богу, Михаил Икономов ги зърна навреме и ги озапти.
Изобщо нямаше човек измежду зрителите, който да не е доволен от театрото. Не правеше изключение и кметът Йоргаки, защото неговото главно изискване се спазваше безпрекословно — пиесата се изнасяше „без да се намеси друг вид представление“. Да, но „писано било“ именно тази част на уговорката да бъде нарушена.
То стана в края на „трагическото представление“. Вярната прислужница Берта разкри на графа грозната заблуда, в която бе въвлечен, двуличният хофмайстер получи справедливо възмездие за интригите си, правдата възтържествува и за многострадалната Геновева… И когато двамата „мъртъвци“ Драко и Голос не без усилие изтеглиха за последен път завесата и гръмнаха новите ръкопляскания и „Браво!“, между двете й платна се промуши един, чието място и външният му вид съвсем не подхождаха на салона, още по-малко — на пещерата на Геновева. Беше Стефан Гидиков в пътнически дрехи и с високи чизми на краката, а вълнението му просто искреше около мършавата му фигура. Воднистите му очи, изпълнени със сълзи, огледаха внезапно смълчаната публика и устните му произнесоха на просекулки:
— Братя…, мили братя…, българи… Преди седмица… Негово Величество… на двайсет и осми февруари… височайши ферман… — После внезапно се овладя, та довърши свързано: — Издаден е ферман за бъл-гар-ска ек-зар-хия, братя! След пет века родната наша православна църква въз-кръс-на!…
Последва само миг мълчание, в който зрителите изглеждаха като зашеметени, сетне всички скокнаха на крака и екна такъв гръм от щастливи възгласи, от който покривът на Взаимното само по някакво чудо не се срути. Беше невъобразима смес от благословии, възхвали, ругатни по адрес на Фенер, добропожелания и обикновен ликуващ рев, в която възторгът поглъщаше и удавяше отделните слова. Димитър хаджи Иванов прецени, че небивалата радост не може да не бъде ознаменувана и от оркестъра, та по негов знак музикантите подхванаха една мелодия, която съвсем не беше от богосмирените. Дали поблагоразуми, че в този случай е редно и малко „да се направи политика“, но Стефан Гидиков сам започна да вика, а с ръце прикани и другите да го последват: „Падишахамъз чок яша!… Падишахамъз чок яша!…“88 И само един в „салона“ беше и недоволен, и смъртно обиден: Йоргаки чорбаджи. В случката той видя едновременно и престъпване на разпоредбата му, и последен, този път вече смъртен, удар върху елинизма в църквата. Той се надигна от „ложата“, в която беше с троица от другите общинари, проправи си път до най-предната и не подшушна на мютесарифа, а му извика с всички сили, за да превъзмогне гълчавата:
— Да внесем ред, мютесариф ефенди. Превърнаха театрото в бунтарско сборище. Да проводя ли в конака за заптиета?
— Ти луд ли си, чорбаджи? — отговори му по същия начин Хайдар бей. — „Падишахамъз чок яша“ ли е бунтарското тука? Или ти дръзваш да оспориш фермана на нашия господар?
Думите, разбира се, не се чуха, но всички забелязаха разговора им, досетиха се и за естеството му. Като не знаеха какво ще последва, хората малко по малко замлъкнаха. Но щом се видя как Йоргаки „с подвита опашка“ се връща към мястото си, избликът на всеобщата радост отново изпълни „салона“. И точно тогава един толкова кльощав мъж, че дрехите му се въртяха като гол кокъл в тенджера около него, стъпи на чина си и размаха ликуващи ръце към артистите, които междувременно се бяха появили пред завесата, за да се присъединят към тържеството. Беше обичаният от всички учител Димитър Инзов Злъчката, който преди тридесет години на тези слаби плещи бе изнесъл борбата срещу гърцизма в българското училище. Поради сплеснатия си нос той обикновено говореше гъгниво, но сега, макар и задавен от сълзи, гласът му прозвуча ясно и звънливо, като песен на родопски чанове: