— Давайте, давайте по-често представления, приятели. Виждате — сам Бог обича Българското театро: преди десет години вестта за „Българския Великден“ в Цариград дойде точно когато изнасяхме „Михал“, пък днес…
Последните му думи се загубиха в новия взрив на ликуването89.
10.
— Хайде да опитаме още веднъж — каза Димитър Топалов. — Щом река „Кадро!“, всеки за едно мигновение да заеме онуй място, което одеве му определих.
— Стига с туй кривотене пред фотографическия ти апарат бе, Митьо — изпъшка Кондю Кавръков. — Виж какъв топлик е, пък ти ни караш да се мятаме насам-натам като катерици…
— И имаме по-важна работа от твоето кадро — присъедини се Нено Брадата, докато бършеше с шарен месал челото и масивния си врат. — Или ще четем напътствието…
— Програмата — уточни Сава Райнов.
— … или ще се пъчим под тази зографисана завеса.
Оплакванията не бяха лишени от основание. Преди два дни, в петък, кираджията Михал Стоенчов бе донесъл, умело скрит в самара на добичето си, извънредно важен документ от Русчук — Георги Икономов бе проводил до Савата Райнов един екземпляр от наскоро отпечатаната в Букурещ „Програма“ на БРЦК. За прочитането и обсъждането й съмишлениците бяха изнамерили твърде остроумно свърталище — наместо да се крият по кьошета и дъбрави, да се съберат в неделя посред бял ден на „пъпа“ на Клуцохор, във фотографчийницата на Димитър Топалов, която той по букурещки образец (където бе изучил занаята) претенциозно наричаше „фотоателие“. Всъщност „фотоателието“ се състоеше от едно добре отъпкано място в двора на братя Топалови; когато имаше да прави снимки, Димитър застилаше бозав губер на отъпканото, а на крушата-петровка отзад окачваше един от двата си „декора“ — шубрак, който вероятно трябваше да „играе“ на лавър, с неясни очертания в дъното на езеро и планина, или нещо като чудновати колони на другия, които сигурно доста биха объркали античните архитекти и каменоделци. За осветление, разбира се, се разчиташе на слънцето божие90. Като използуваха, че братът на Димитър отсъствуваше с цялото си семейство, тук именно бяха решили да се съберат съзаклятниците, разигравайки, че им е скимнало да си направят групова снимка. Не беше лошо измислено — за една фотографчийница е естествено да се заключва по време на снимка… И само едно не бяха предвидили приятелите: че беше отдавна незапомнена августовска жега, от която сякаш и уличният калдъръм се топеше, пък те, нали божем щяха да се кадросват, трябваше да се явят издокарани в сюртуци и с вратовръзки, или други (Михал, Кондю и Нено Брадата) в шаечни чепкени и с рунтави калпаци на главите.
— Повече ще се сгорещите, ако се досетят, че туй нашето е само „жива картина“ като в театрото. — Фотографът ги подреди отново, като не пестеше ругатните: — Казахме да застанеш ей тъй, с лява ръка върху рамото на Бял Димитър… — Или: — Запомни бе, даскале, десният крак кръстосан връз левия, не обратното! — И тъй-нататък.
Когато домакинът най-сетне остана доволен и за последен път ги закле да запомнят местата и позите си, всички се разположиха по столчета и възглавници, но останаха облечени и закопчани до шията.
— Ти ли ще четеш? — обърна се Сава Райнов към главния учител.
— Не, чети ти — върна му брошурата Икономов; досетиха се — гласът му пак бе станал хриплив и дрезгав.
Савата се нагласи по-удобно, подпирайки гръб на крушата, и зачете. Може би от съзнанието за важността на документа тонът му беше подчертано тържествен, почти като на свещеник по време на обред. По същия начин се държаха и слушателите му — осемте стояха чинно, почти церемониално, нямаше нито един да се бе разпищолил или опънал „бей-гиби“91. Когато завърши и последната десета точка, за малко се възцари тишина. После Михаил Икономов взе брошурата, попрегледа я, сякаш я погълна с един поглед и произнесе с прочувственост, която очевидно идеше направо от сърцето му:
— Това е наистина програма не за стихийна буна на недоволници, а за възкресяване на великото някогаш царство на праотците ни. Подписвам се под всяка нейна точка!
89
Представянето на „Геновева“ в Сливен е било крупно за времето си събитие не само за града, но и за цяла България. Отразено е от почти всички тогавашни български вестници, а за него се е говорило и писало и дълги години по-късно. На читателя с по-специални интереси препоръчваме напр. Д-р Добри Минков. Петдесетгодишнината на Сливенския театър. Илюстрация Светлина, г. ХХХІ, кн. 1; Захария Киров. Исторични бележки за българското народно читалище „Зора“ и Атанас Николов. Два момента от театралния живот на читалището „Зора“ в цитирания Юбилеен сборник на читалище „Зора“, с. 43 и сл. и 204 и сл. Д-р Симеон Табаков. История на град Сливен, т. ІІ, с. 555.
90
За „ателието“ на първия сливенски фотограф вж. Светлозара Курдова, Стефан Стефанов. Страници из историята на фотографията в Сливен 1870–1944. Сп. Българско фото, бр. 9 и 10/75 и 1/76.