— Кой те пита за яденето, ти за ичкията кажи, за ичкията…
— Ще останеш доволен. „Бяла Рада“ докарахме чак от село Тетевене, а от юг — заарска мастика. Виното е жеравненска кираца и бяло калояновско94.
— Е, така може. — Халис бей мляса многозначително с език. — Няма да съм бил напразно пътя до тука.
Докато разменяха тези шеговити приказки, двамата бяха изпуснали част от официалното посрещане. Не бяха навредили нищо — то и без това бе длъжност на Стефан Саръиванов, по-старшия от ортаците. И той не се бе посрамил: дръпнал му бе едно отнапред подготвено пищно слово с всичките му там неизбежни ориенталски заврънгалки, изрази „неземното блаженство“, негово и на Кювлиев, че са почетени от „негово превъзходителство всеуважавания наш мютесариф“ и накрая го увери, че „потомците на двамата докле свят светува ще спомнят с благодарност как именно неговата ръка, на Хайдар бей, е завъртяла чарковете на скромната им работилница, която те само на думи възвеличават като хаврика“.
— А, много скромна! — прихна в смях беят, който за разлика от повечето си едноверци не се поддаваше твърде на разточителното източно красноречие. — Мегдан ще дели тя с държавната хаврика, пък ти — „скромна“. Питам се каква ли пък трябваше да бъде, за да я наречеш „нескромна“.
Не беше въпрос, а само задявка. И Стефан Саръиванов благоразумно я отмина, като на свой ред попита за другите поканени — мюдюрина Мустафа ага и Хюсеин бей, миралая на хавриката. Не, нямало да присъствуват на откриването: Хюсеин бил повикан за няколко дни от одринския валия, Мустафа пък лежал от световъртеж, ама — изкискване — то комай твърде мязало на най-обикновен махмурлук. И затова мютесарифът дошъл само с приятеля си Халис бей, е, също и с едно заптие за охрана, както повелява редът.
След тази по-лесна част на встъпителния разговор Стефан Саръиванов се прехвърли от крак на крак, пооправи без нужда новичкия фес на главата си и пристъпи към по-трудното:
— Нашата вяра изисква едно таквоз дело да започне с измолване на Божия благослов, мютесариф ефенди. — Очите му шареха много по-неспокойно от обикновено. — Ще се съгласиш ли да спазим праотеческия си обичай?
— Хелбете, че ще се съгласи — отговори вместо запитания Халис бей, който междувременно бе приближил до тях заедно с Кювлиев. — Зер нали и папаз Юрдан — той показа със засмени очи към свещеника, заел място при другите гости — трябва да си заслужи почерпката?
— А как ще предпочете Хайдар бей, ще присъствува ли на черковния обред или…?
— Туй ще ни дойде множко — с присъщото си безгрижно майтапчийство продължи да отговаря Халис. — Инак ще докараме един ден работата дотам, Стефан челеби, че и ние да се кръстим, както сме с чалми на главите. Не, не, вие си изпълнете вашето, пък дорде дойде ред да се отприщва язът, ние с мютесарифа ще поседнем тъдява на сенчица и само за проба ще близнем от остарелия шербет, както нявга думал дядо ми.
— Не само пущането на яза — уточни Хайдар. — Иска ми се и да огледам, щото сте извършили тук, Саръиваноглу ефенди.
— Предвидено е, бей — преви снага българинът. — Дори ще издам една малка тайна. Нашият първомайстор настоя дорде ние сме на трапезата, той собственоръчно да натъче по един пастаф за вас, най-личните ни гости. Нека и туй да се помни, че първият плат е бил за един кат дрехи на всеобичния ни мютесариф. Също и за Халис бей, разумява се.
Всичко стана според уговорката. Турците се разположиха на шарена сянка със стъкленица кехлибарена ракия и подходящо мезе пред себе си (двамата нови хаврикаджии предвидливо оставиха и едно чираче да им прислужва), а българите се оттеглиха настрана и смъкнаха от главите си фесове и калпаци — там поп Юрдан, вече надянал епатрахила, започваше молебена. В устата на Стефан Саръиванов обредът звучеше като нещо кратко и просто, но всъщност се проточи бая дълго — освен обичайното за случая богослужение поп Юрдан направи също водосвет и, мърморейки под носа си подходящите молитви, поръси с китка здравец навред — като започна от хавуза горе (така казваха тогава на водохранилището), та премина по дължината на вадата, всичките помещения на „хавриката“ с поставените вече там станове и завърши с „канцелярията“ и маазите. Не гледаха по часовник, ала времето на службата се оказа достатъчно продължително, за да понадебелее езикът на Халис бей.
Свършило това, поканиха мютесарифа „да изволи със собствената си ръка да отпуши водата и да даде живот на хавриката“. Всички вкупом извървяха пътеката до яза. Там Хайдар бей каза едно искрено „Бисмиллах!“