Бяно го изгледа продължително. Този Юмер, който питаше, не беше онзи предишният, майтапчията. Сегашният беше олицетворение на сериозността — тя личеше в скулестото бръснато лице, в гънката между правите вежди и в умните очи под тях.
— Разбирам, накъде биеш, ефенди. Знам, ще порасна в очите ти, ако сега река, че не съм знаел и че ми е било все едно дали българче или турче спасявам. Но не искам да си кривя душата, приятелю. Някой ми подшушна, че е българче. Пък и дочух, когато неколцина се подиграваха на Али Байрактар Топчи, че за едно гяурче не му и минава през ум да вдигне на крак конашките дембели.
— Благодаря ти за честността, Бяно Силдар. — Турчинът, очевидно изпитващ неловкост, се почеса по голия лоб; кой знае защо, но той не стрижеше, а бръснеше до корен главата си. — А ще ми кажеш ли, дали ако под гредите беше наш, правоверен, пак щеше да сториш същото?
Старият човек кимна утвърдително и приготви уста за отговор, но поп Юрдан, какъвто си бе бързорек, го превари:
— На туй аз ще дам ответ, Юмер ефенди. Не турчин, не ходжа, а сам стамбулският шейх юл-ислям да беше, бате Бяно все тъй без колебание щеше да застане лице в лице срещу опасността.
Свещеникът взе чашката си и я ливна наведнъж в гърлото. Бяно използува краткото му замълчаване, за да вметне:
— В нещастието няма турци, няма българи — има само човеци, тъй мисля аз, ефенди.
— Вярвай му, Юмер ефенди — рече на свой ред и Руска.
— Не е случайно че някога са викали на баща ми „ая Бяно“12…
Поп Юрдан примлясна, избърса с опакото на ръката мустаците си, не по-малко рошави от брадата и косата, и продължи:
— Ще ти призная нещо, турчине, пък ти съди от него и за бате Бяно, че и за… мене. Отдавнашно е то, още от Първото Московско, ти тогаз и да си бил роден, сигур си се сополивил в шалварите на майка си. По онова време бяха тук руснаците и ние бяхме повярвали, че во веки веков ще бъдат, та аз и други таквиз като мене, за да покажем бабаитлък и да си мъстим за робията, захванахме да вършим зулуми из джамиите. Да, ама не щеш ли, бате Бяно ме спипа точно посред Нурул Кудус джамия и ми обърса такъв шамар, че само по едно чудо не ми откачи ченето. А сетне ме накара да изчистя всякаквите мръсотии до последната прашинка и накрая още там взе от мен обет да се запопя. Такъв човек щеше ли да извърне гръб, ако бе научил, че реката иска да погълне някого си от вашите, ефенди?
Юмер ефенди за втори път днес се поклони тъй, че тялото му почти легна върху софрата.
— Тъй си и мислех. И затова евалла ти правя, Бяно Силдар. И само едно ще река още — не е случайно, че цял Сливен — и турците наред с българите — те тачат и пръв измежду първите те имат…
Смутен от толкова похвали, Бяно несръчно промени разговора, като заприказва за изсушените си дрехи. А не след дълго се преоблече и си тръгна. Двамата гости го съпроводиха.
3.
Беше късно пладне, когато абаджията Серт Коста с четирима от синовете си се отби в Карамболовия хан13; от външния им вид и от начина, по които влачеха крака, лесно можеше да се разбере, че отдавна обикаляха по ханищата и че досегашните несполуки ги бяха обезверили. Бащата поприказва със стопанина и след минута лицето му просветна: да, имало такъв човек в хана; да, ябанджия бил, чак от далечна Битоля, наричал се Никола Рангелов и бил търговец на аба; да, сутринта се върнал вир-вода, наредил да затоплят хубаво собичката му и той се затворил в нея да се грее, а дал на ханджийката да изсуши дрехите му; да, жената на стопанина не само ги изсушила, но и едно горещо желязо им теглила, ей сегичка преди малко ги върнала на госта…
Ханджията уверяваше още, че навярно Никола Рангелов само подир малко ще слезе да хапне в кръчмата, но Серт Коста и синовете бяха нетърпеливи, та изтичаха нагоре по стълбата и нервно похлопаха на портичката, която им показаха. Последва съвсем кратко мълчание, после един звънлив глас („като на протопсалт“, щеше да разказва по-късно Серт Коста) се обади отвътре приветливо, но и подозрително:
— Кой е?
Серт Коста съобрази, че името му няма да има никаква стойност за непознатия, та предпочете да отговори описателно:
— Баща съм на онуй момче, господине, което ти сабахлен си спасил от явна погибел. Със синовете сме дошли да ти поблагодарим, ръка да ти целунем…
— Абе какъв спасител съм аз — леко поразвеселен отговори същият глас през вратата, — ама нейсе, нека да направя според поговорката „с чужда пита майчин помен“. — Сетне помоли: — Почакайте ме само минутка, добри люде. Сега таман се обличам.
13
Карамболовият хан се е намирал в квартала Клуцохор, недалеч от родната къща на Хаджи Димитър.