Малко по-късно, когато Хайдар бей според уговорката си обикаляше навсякъде, за да сравни впечатленията си с предишните, от времето на градежа, се разбра, че становете не само тракаха, но и накатаваха първото сукно. Един, както беше в празничните си дрехи, бе пуснал само два от тях (толкова можеше да наглежда едновременно), ала ги бе заредил с тънка прежда в царскосиньо, та от другата страна на становете вече се виждаше такъв плат, който мигом грабваше окото. Беят огледа плата, но крадешком спря очи и на майстора. Позна го, разбира се. Тази ъгловата и строга муцуна, със спокойните, но и твърди очи и гъстите вежди над тях, не се забравяше лесно. Той се полюбува на движенията на човека — пестеливи и точни, нито педя излишно помръдване нямаше в тях, — пък го доближи и отдалече го поздрави:
— Колагеле!
— Дал Бог добро! — каза другият и Хайдар отбеляза в себе си, че нему се досвидя да произнесе едно простичко „евалла“, а предпочете да отговори на български. „Естествено, че на български — помисли си беят, докато още приближаваше към човека до становете. — В нашата царщина този е езикът на труда…“ А когато застана до него, попита гласно:
— Как се казваш, устабаши?
За миг в погледа на българина проблясна весела искрица.
— Боян Боянов, мютесариф ефенди.
Лицето на бея се проясни. Той подмигна с едното око лукаво, по момчешки съучастнически, докато кимаше одобрително.
— Хубаво име — каза. — Много по-хубаво от някои други, дето намирисват я на хайдутлук, я на пищовджийство. — И отмина нататък.
По настояване на Халис бей посъкратиха огледа и скоро-скоро се разположиха на трапезите. „Трапези“, а не „трапеза“ — дали такъв им беше нравът, или държаха още от първия ден да подчертаят на коя жаба къде е блатото, ала сайбиите Саръиванов и Кювлиев нямаха намерение да сядат коляно до коляно с работниците си, та бяха разпоредили да се опънат две трапези, макар и да се поднасяха едни и същи гозби. На по-малката седяха турските първенци и срещу тях двамата хаврикаджии, а отляво и отдясно поп Юрдан и някои от общинарите, които по̀ тежаха — начело с Йоргаки чорбаджи, разбира се, но също Панайот Минков, Бяно Абаджи, Русчо Миркович и още двама-трима. На другата, по-голямата, бяха зидарите и новоназначените тъкачи.
Подхвана се един истински сливенски зияфет, в който не липсваше нищо — от песните и „Брей… брей… брей… брееей!…“, до изреждането в наздравици и добропожелания за бъдещето на новата „хаврика“. И тъй като „Бяла Рада“ и „Червен Петко“ се лееха не на бъклици, а на цели бакъри, никой не можа да определи колко време бе изминало, докато равните притраквания на становете заглъхнаха и към пиршеството приближи устабашията с наредени един над друг няколко пастафа в ръце; бяха все сини, само единият черен — сетне се разбра, че той е натъкан нарочно за едно расо на дядо поп Юрдан. Скочи на крака Стефан Саръиванов и, вземайки наред от купчината, започна да дарява почетните гости, като придружаваше всяко връчване и с няколко подходящи словца.
— Нека Бяно Абаджи да си каже тежката ума! — предложи Панайот Минков. — Преди двайсет години, преди да зареже стана и ткалото, той имаше славата на човек, който със стоката си може да забие в земята и английските платове.
Подканен от още няколко гласа, Бяно разгъна своето топче сукно и го огледа с придирчиви очи, поопипа го тук-там, па каза само:
— Добър е!
Но по-наблюдателното око щеше да забележи, че възхитата му е къде-къде по-голяма от свидливата оценка. Във всеки случай Стефан Саръиванов го забеляза и му поблагодари с едва видимо кимване — не беше дип много разумно да хвалиш пред турците стоката на една българска фабрика. Че харесат ли я, колко им е да рекат едно „хам!“ и да престане тя да бъде българска! Преди десет години с Добри-Желязковата не стана ли точно същото?
А в това време другите възнегодуваха — как можело за такъв плат да се каже само скъперническото „Добър е!“.
— Не е „добър е“ — с леко фъфлене каза Халис бей, — ами ще изяде хляба на падишаховата хаврика оттатък — той показа неопределено през баира, — над Дели Балта.