— Обратното, драги, точно обратното. Исках да ви доведа до друг отговор: че действително биологически всеки умира — умрял е дори и Матусалем96 с неговите почти хиляда години, — но някои остават живи и след като земното им тяло се превърне на пръст. Хайде, нека не поглеждаме далеч назад в историята. Но кажете, драги, мъртъв ли е Паисий? Или Бозвелията? Мъртви ли са Индже, Кара Танас, Бойчо, Калъчлията? Или например Георги Силдар, бащата на нашия уважаван съгражданин Бяно Абаджи, който е бил обесен на собствената му порта някъде около моето рождение? Мъртви ли са и ще умрат ли изобщо някога хора като Раковски или Селимински?
— Разбирам докъде искате да ме отведете… — замислено изрече гостът, но Чинтулов, противно на природата си, се бе разпалил и не позволи да бъде прекъснат:
— И в такъв случай къде е границата между физическата смърт и безсмъртието? В праведния живот, както съветваме от амвона на храма? В здравословния начин на живот? В добре водените бакалски тефтери и в чорапа с алтъни, мушнат под сламеника на одъра? Не, приятелю, не! Границата е в смисъла на живота и на смъртта. Сигурно се досещате за коя смърт намеквам. В Colège Français вие сте изучавали латински и класиците, нали? Е, тогава сигурно ще си спомните онзи чуден стих на Хораций: „Dulce et dekorum est pro patria mori.“97
Икономов поклати глава със съмнение:
— Наистина звучи добре. Но лично вие, дългогодишният учител бихте ли се чувствували „сладко и почтено“, ако видите мъжете от цял един клас, все ваши бивши ученици, изклани от турски ятаган?
— Разбира се. Стига да са загинали не за богатство или за суетна слава, а наистина за Отечеството.
— Дори и ако със сигурност знаете, че сам вие със слово и пример сте ги довели до ранната гибел?
Добри Чинтулов отново го изгледа с присвити очи.
— Сега е мой ред да кажа, че полемичният ви похват е твърде наивен, приятелю. Защото уж невинно, само със стих и песен, аз поех връз себе си възможните терзания и призовах на смърт в името на Отечеството не един клас, а целия наш прекрасен народ.
Другият не каза нищо, но иначе си призна, че пред себе си имаше човек, който не можеше да бъде обвинен, че проповядва едно, а върши друго. Въпреки това обаче не се освободи от съмненията и не надмогна вътрешното си раздвоение, които го мъчеха през този ден.
Постоя още малко от приличие, после се осведоми за часа и се надигна да си ходи. Цялото семейство Чинтулови го изпрати чак до дворната порта.
Михаил Икономов не беше единственият в Сливен, който в този светъл празник се чувствуваше изпълнен от колебания и несигурност. Точно по същото време, когато той допиваше чая си в дома на народния поет, Костадин Келов седеше до работния тезгях в задната стаичка на дюкяна си, гледаше свъсено, без да вижда нещо, в някаква точка пред себе си и с настървение гризеше ноктите си — лош навик, който още от преди да тръгне на училище при него беше белег на вътрешен смут.
Костадин беше хубав и висок мъж, толкова висок, че създаваше погрешна представа за слабоватост. Лицето му сякаш се състоеше от две самостоятелни и противоречещи една на друга части. Носът му, съвсем леко прегърбен и с ноздри, които сякаш непрекъснато душеха във въздуха, добре поддържаните му „ястъклии“ мустаци и чувствените пълни устни прилягаха на човек, за когото под слънцето не съществуваше друга грижа извън сладострастието. Обратно: острият, като че впиващ се във всяко нещо поглед, правите вежди и подранилата дълбока бръчка между тях, почти разполовяваща цялото чело, навяваха представа за твърдост, за неотстъпчивост пред трудностите, за честолюбие и за упоритост в преследването на целите.
Всъщност тази горна част на лицето представляваше по-верния портрет на истинския Келов. Останал от малък кръгъл сирак, познал нерадостното детство на чираче по чужди дюкяни, всичко, каквото той бе постигнал през живота си — пък бе постигнал учудващо много, — дължеше не на робуване на страстите, а на денонощния труд на двете си ръце и на непримиримия си стремеж към изява и успех. Сега на своите двадесет и седем години той по външност изглеждаше поне на четиридесет, но затова пък действително се бе домогнал и до изявата, и до успеха. Името му отдавна значеше нещо за Сливен и сливенци — всеки по-заможен гражданин (а заможни не липсваха в този град), който държеше трапезата му по изтънченост на напитките да напомня не за кадузи или за люлянки и ръкави