— И трябва да захвърля всичко това — произнесе гласно Костадин Келов — и да се върна там, в нищетата, откъдето започнах…
Каза го и при това го каза с дълбока мъка, защото той, научен от живота на прозорливост, имаше, общо взето, вярна представа за онова, което предвещаваше по-близкото и по-далечното бъдеще. „По-близкото“, онова, което щеше да дойде същата вечер, само след няколко часа, положително щеше да бъде определяне часа на революцията, а „по-далечното“ — самата революция с неизбежните за нея разрушения, погроми, опустошения и пепелища. А щом си представяше затрита тази стаичка, „светая светих“ на постигнатото от него, очите на иначе толкова коравия Костадин засмъдяваха…
Усети болка и раздвижи рамене — едва сега си даде сметка, че цели часове бе преседял неподвижен, вдървен, прикован на стола си от мрачните видения на бъдещето.
— Нека стане онова — рече си повторно, — което е писано в книгата на съдбата. — И веднага мъничко надеждица трепна в сърцето му: — Пък кой знае, може Бог да е милостив към онези, които нищичко не са получили наготово, а са го сътворили с труд и пот…
Разкърши се още веднъж, драсна о подметката си клечка кибрит и погледна стрелките на големия си часовник с посребрените похлупаци. Беше дошло време да тръгва. В светлината на недоизгорялата клечка Костадин Келов милозливо огледа още веднъж работилницата си — шишетата с благовонни течности от далечни страни, високите стъкленици с награфените мерки, точните като на сарафин теглилки… После въздъхна, излезе от дюкяна, с машинални движения превъртя два пъти ключа на тежкия катинар на вратата и с провлечени крачки — все едно че носеше товар от сто оки на раменете си — пое през мрака на зимната нощ.
Друг от сливналиите, които в тази празнична вечер буквално не можеха да си намерат място, беше ханджията Събев, познат повече като Бял Димитър. Макар и без нужда (в хана имаше само един гост, някакъв грък от Лариса, закъсал тук на път към Русия), той поне десет пъти обиколи собите и гостилницата, после яхърите, избите, сеновалите. И недай Боже да забележеше дори най-малък пропуск в реда или чистотата — тогава тежко на тримата чираци. Иначе кроткият и разбран Бял Димитър в подобни случаи заставаше по средата на кръчмата или одаята, подпираше тежки юмруци на хълбоците, по плешивата му глава заиграваха отраженията от пламъчетата на шарлаганените лампи и свещите, а устата му бълваше неудържим порой от ругатни. После обаче скоро-скоро се засрамваше от своята гневливост, скандалът завършваше също тъй внезапно, както беше започнал, а посраменият ханджия подновяваше припрените си обиколки…, докато дойдеше времето на следващото избухване. Дяволски ядосан беше Бял Димитър и най-лошото беше, че всъщност се ядосваше на себе си — усещаше, че причината за яда му, Господ знае каква, е в самия него, а несправедливо си го изкарваше на чирачетата. И като вършееше нагоре-надолу из хана, дълбоко в себе си той съзнаваше, че наистина не ровеше да намира несъществуващи или незначителни („търся под вола теле“ — признаваше си честно) кусури на прислужниците, а диреше истинската причина на раздразливостта си.
И най-сетне я откри. То стана чак при осмата или десетата му обиколка, когато беше за пореден път до дворната порта на хана. А поводът — че метлата от жилави пръчки, с която се почистваше калдъръмът, беше подпряна там, до портата, а не под навеса на обора, където й беше мястото. Взе да я пренесе ханджията и точно в този миг една мисъл не озари, а сякаш раздра съзнанието му. Той не спря, а като че застина така, с метла в ръка. Защото разбра!
Бял Димитър Събев минаваше за прилежен християнин, но и той, и околните знаеха, че истинското верую на живота му беше редът. Именно редът, стигащият до дребнавост ред във всичко — като се започне от часа на ставането, премине се през образцово водените сметки и се стигнеше до управлението на хана. Точно на този ред — Бял Димитър бе убеден в това — той дължеше всичко постигнато: замогването, хана, уважението на околните. А сега…
Разтълкувал посвоему неподвижността на господаря си, вълкодавът Караман полека приближи и гальовно се отърка в краката му — да не повярваш такава нежност за куче, от което иначе се бояха и човек, и животно. Ханджията разсеяно прекара пръсти през гъстата му черна козина, а мисълта му продължи да оглежда от всички страни онова предишното, откритието. Да, тази беше причината да усеща душата си на парчета. Защото Бял Димитър имаше достатъчно здрав разум в главата си, за да не се заблуждава относно онова, което щеше да се случи днес, тази вечер, след няколко часа: щяха да се съберат, за да определят деня и часа на Хаоса. Вярно, имаше да се кажат и добри думи за Хаоса. Например светлото бъдеще, което се мержелееше отвъд него, както го знаеха от Програмата. Или ако се погледне далеч, далеч назад, нали всичко е било хаос, преди Господ Саваот от него и в него в шест дни да създаде Земята и другото след нея. Това Димитър Събев чудесно знаеше. Но знаеше още нещо: че преди да се роди бъдното и Господ Саваот да създаде този път не Земята и хората, а да възроди Българското царство, Хаосът непременно щеше да помете реда — онзи свещен ред, който за Димитър беше като религия…
98
Става дума за съоръжения, вече позабравени, които през епохата са се използували при производството на вина и ракии. Кадус — по сливенски кадуз — се е наричала голямата ниска каца за преработка на гроздето във вино; люлянката (съдът за охлаждане на алкохолните па̀ри) и ръкавът (медната тръба в люлянката) са били тогавашните наименования на части от казаните за добив на ракия.