Новопроизведеният караабаджия Сава Райнов се похвали според занаята си:
— Разчепкахме я не като за шаяк, ами като за сукно.
— Тогаз знаете главното — че делото на българската революция е поето от един централен комитет и как смята да действува той до свободата и след като се сдобием с нея.
— И все пак не е лошо да си приповторим най-главното — предложи Бял Димитър. Дълбоко в себе си той се надяваше, че все пак революцията може да представлява и нещо друго, не непременно възвръщане на предвечния Хаос и унищожаване на всеки установен и доказал смисъла си порядък. — И да го допълним. Тъй или иначе „революция морална и с оръжие“ мяза повече на заглавие, нежели на програма…
— Прав си, Димитре — прие поправката Левски. — Всеки войник на революцията трябва да е наясно защо ще мре за нея и за каквото ще стане, когато тя възтържествува над петвековния мрак. Ето как аз виждам нещата. Подбуда: Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров. Цел: С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република и ще рече Народно управление. На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв са откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските кеседжии и еничери и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и прочие ще бъдат равноправни във всяко отношение…102
„Свобода“, „братство“, „равенство“ — с тези понятия Михаил Икономов се бе запознал още във Френския колеж в Цариград, но тогава те бяха за него нещо отвлечено, абстрактно пожелание за доброта и справедливост, както възприемаше например и Десетте Божи заповеди. Сега обаче, когато ги чуваше като програма и близка, и ясна цел за самия себе си и за своите братя по кръв и по робска участ, те разтърсиха из основи душата му. Не, то не беше разтърсване като кратковременния блясък на светкавица, която раздира мастилено-черното небе; то приличаше по-скоро на огъня, който с радостно нетърпение подскача по фитила и приближава към бурето с барут и сякаш цялата вселена — и Икономов заедно с нея — очакваше сладостния миг, в който игривото пламъче ще лизне струпания взрив, за да настъпят може би смърт и разрушение, но заедно с тях и повече от тях най-голямото и най-светлото възможно тържество. За това именно тържество, в което с огнени букви щяха да засияят великите правдини на свободата, братството и равенството, нямаше жертва, която да не е оправдана.
Зашеметен от блясъка, лумнал в съзнанието му, учителят внезапно се чу да произнася с глас, по-сипкав от всякога:
— Не клас ученици, а петдесет родни сина да имам, всички до един съм готов да пожертвувам за великата цел, която ни вещаеш, Дяконе!
Изпаднали под магията на пламенното слово, никой от присъствуващите не се запита какъв ли смисъл влага Икономов в думите си и защо тъй ни в клин, ни в ръкав заговаря за клас ученици. Не си зададе този въпрос и Левски — също и неговата мисъл следваше собствените си пътища.
Когато се готвеше за срещата с революционните дейци на Сливен, Васил Левски многократно си бе казал, че тук вероятно само едва-едва ще си отвори устата — не бяха сливналии хора, които да не знаят що е робия, нито пък да трябва да се учат на бунтарство и непримиримост. Но сега, неусетно и за самия себе си, той се разпали от идеите, на които служеше денем и които сънуваше нощем. И продължи още по-разгорещено:
— Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. Стига само да се покорят на горните свети закони, те ще са наравно с българина. Да, приятели, да! Трябва да се даде право на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно.
Той спря и изведнъж в собата се възцари такава тишина, че пукането на вощеницата прозвуча като грохот, който отекваше и се повтаряше в четирите й стени. Бавно се огледа. Омаяни, всички го слушаха със зяпнали уста. Вълнението, че присъствуват на едно велико рождение, бе завладяло мъжете, но сякаш най-силно бе то у Бял Димитър — плешивият лоб на ханджията се бе оросил от ситни капчици пот. Всъщност Димитър Събев в този момент си говореше с цялото напрежение, на което бе способна душата му: „Хаос и безредие ли? Какви ти хаос и безредие са ме подплашили, свети Боже, щом вождовете ни са помислили за всичко, дори за християнски обноски към онези, които са ни мачкали и тъпкали пет столетия?“
102
Молим по-компетентния читател да не ни се сърди, че тук използуваме цитат от „Наредата“ на Левски, която е създадена от него повече от половин година след описваното събрание в Сливен — принципите на „Наредата“ са били дълго носени и оформяни от него и според всички изследователи той положително ги е подлагал на проверка, като ги е поставял на обсъждане при създаването на частните революционни комитети. Подобно мнение е изказано и конкретно за събранието по Коледа на 1870 г. в Сливен. За него Васил Дечев (Изграждане и структура на революционния комитет в Сливен, Известия на музеите от Югоизточна България, ІІ, Пловдив, 1979) пише: „Тогава именно Левски ще е придал организационна структура на революционната група. Събранието е проведено не там, където е нощувал, а в къщата на Сава Райнов, който става председател на комитета.