Сава Райнов дълго оправя с нокът космите на мустаците си, после каза замислено:
— Познавам не едного и не двамина, които са достойни да бъдат „за първи позив“, ако не дори и в средината на комитета. Нямам на ум само таквиз лични отечестволюбци като Стефан Гидиков или болния Гарибалди. — Гарибалди, припомняме, бе прякорът на Анастас хаджи Добрев. — Ами Боян Боянов? Ами баща му Бяно Абаджи? Ами Иванчо Желязков? Ами чутовният певец Добри Чинтулов? Че защо не и даскал Димитър Георгакев, нищо че е от рода на такъв изрод-чорбаджия, за каквито се говореше в Програмата?
— Не възразявам срещу нито един от споменатите — каза Левски, — ваше задължение ще е да ги изучите до най-скритите гънки на душите им и, ако са наистина чисти люде, да ги обдарите с доверието си. Мен по̀ ми се ще да извършим другото, което се изисква при съставянето на комитета. Сигурно се досещате — за длъжностите ми е думата, които следва да се поемат от най-достойните за тях.
Нено Господинов се засмя и сред черната му брада блеснаха два реда зъби като от седеф. Посочи с поглед към Таню:
— Негова милост като да е белязан от орисниците анджък за тайна полиция. Тръпки ми полазват по гърбината, щом помисля, че може някой ден и на мен да поиска сметка за делата…
Одобрително шумолене изпрати думите му — очевидно всички споделяха оценката на Брадата. На свой ред и Левски се усмихна:
— Абе то, аратлик, редно беше тайната полиция да се знае само от Централния комитет, ама нейсе — нека бъде Таню, пък ние да си дадем дума, че този избор ще остане навсегда между тези четири стени.
— Имаме най-подходящ човек и за тайната поща — каза Бял Димитър Събев. — Михал Стоенчов по име, кираджия104. Той вече е изпълнявал със старание и чест длъжността си и преди нашия избор.
— Също и за него не възразявам — люшна се отново русият перчем на Дякона. — Ала ми се чини, че ние захващаме избора някак си от опашката към главата, приятели…
Разбраха го. И всички погледи се събраха в Михаил Икономов. За негова голяма чест главният учител не се престори, че не е забелязал или не е проумял значението на тези погледи. За двойно по-голяма чест той намери морални сили да поклати глава отрицателно:
— Благодаря ви за уважението, което ми правите, братя! — Гласът му отново издаде вътрешното му вълнение. — Пожелавам си сам някога да стигна в народните работи такъв ръст, че да се смятам достоен за него.
— Най-бързо ще стигнеш този ръст — подметна Иван Ханджиев, — ако още сега, в този момент, приемеш нашия единодушен избор.
Икономов поклати глава:
— И по този начин с първата стъпка ще измамя доверието ви, като задоволя човешката си суета, вместо начаса да посоча, оногова измежду нас, който много повече от мене заслужава да оглави революционния комитет на непокорния наш Сливен. Думата ми е за Сава Райнов, братя. Зная го от Цариград. Когато аз още играех на челик в двора на френското училище, Савата вече вреше и кипеше в народните работи, имаше хошбеш с такива дейци, като дядо Славейков, като земляка доктор Миркович, като Гълъб войвода, че и като тук присъствуващия Дякон Левски. Ама ще речете, по-учен съм от него. Може и да е вярно, братя. Ала за делото, на което се посвещаваме днес, нам не стига ученост, а опит и решимост. Тях Савата притежава десетократно и стократно повече от мене. Пък за да не помислите, че се дърпам от нежелание или плашливост, аз веднага ви заявявам, че, стига да ми я възложите аз тозчас приемам втората длъжност в комитета, която според мен по̀ ми приляга — секретар-деловодител.
За малко настъпи неловко смълчаване — събраните не че имаха нещо против Сава Райнов, дори в изминалите години той някак естествено се бе очертал като предводител на скромната им бунтовна дейност, но прекалено дълго бе отсъствувал от Сливен, та го чувствуваха донякъде отчужден, пооткъснат от града и хората. Левски усети настъпилото колебание и сметна за необходимо да се намеси:
— Даскал Икономов току-що ни даде красноречив урок как в революционните работи човек трябва да надмогва личните си чувства и стремления и да има пред очи само свободата и народното благо.
— Недей да скромничиш, същото е и с тебе, Дяконе — обади се Сава Райнов. — Помниш ли какво ми говореше в Кючук йени хан?
— Говорил съм го и ще го повторя: Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па сетне ако щат ме нареди да паса и патките. Но то, отечеството, не е неблагодарно. Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму. Тя няма да прикачи другиму и заслугата на даскал Икономов, загдето има̀ силата да отстъпи място на оня, когото смята по-достоен от себе си.
104
За да не претоварваме книгата с персонаж, тук съзнателно допущаме незначително отклонение от историческите факти. По времето на Левски и създаването на Частния революционен комитет в Сливен, с тайната поща е бил натоварен Димитър Славов (Кьосето), докато Михал Стоенчов е изпълнявал тази длъжност по-късно, в навечерието на Априлското въстание.