Наистина не мина много време и непознатият отвори портичката и с широк жест покани новодошлите. Беше белолик и светлокос мъж на около тридесет години, с позлатени очила на носа и подкупваща усмивка на устните. Здрависаха се. Серт Коста изрече името и занаята си, а сетне представи и синовете, като очевидно спазваше реда им по възраст — Ненчо, Атанас, Димитър, Георги…
— А балъкчията? — закачливо попита Никола Рангелов. — Кой от тези четирима юначаги сутринта търсеше под моста големия сом?
— Него го няма, господине — извини се бащата. — Бил е в несвяст, като са го извадили, наподир пламна в огън. Ще ме простиш, господине Рангелов, ама първом се погрижихме за него…
— Разбира се, че ще се погрижите първо за него! — вметна другият, а бащата продължи:
— … дори и сега жената и дъщерята още се борят със страшното му измръзване, пък ние, като видяхме, че Стефан ще се кошколандиса14, тръгнахме да ви дирим по ханищата. И таман се бяхме отчаяли, най-сетне тук… Ама какво да говорим. — Серт Коста повика единия от синовете: — Я бе, Митьо, дай тука вързопа!
Едва сега се видя, че реченият Митьо и още един от младежите държаха в ръце бая обемисти бохчи. Разгънаха едната и какво ли нямаше в нея — прясна пита и гърненца мед и бито масло, сирене, сушени наденици и пушено месо, не липсваше и едно топче чисто бяла аба, положително щеше да стигне за кат дрехи, че и да остане. Видя всичко това гостът, но поклати глава:
— Благодаря ви, добри люде, ама този ценен дар аз не мога да приема. Не съм го заслужил, разбирате ли. Що сторих аз днеска? Само довърших онова, което възрастният човек с кралимарковската сила вече бе извършил сам-саменичък.
— Не е вярно, господине — обади се един от синовете. — Никой не отрича извършеното от Бяно Абаджи, ала ако не сте били вие, полудялата река е щяла Бог знае къде да завлече наш Стефана. Тя е катурнала и носила на двеста крачки място таквиз балабан-мъжаги като Бял Димитър и Кондю Кавръка, че несвестният наш Стефан ли…
— При туй — допълни Димитър, докато донагласяше нещата от вързопа — толкоз наши сливналии са стояли на брега и само акъл са давали, едничък вие, ябанджията, без колебание сте влезли в Куруча.
— Още веднъж ви благодаря от сърце, хора. Дори дваж ви благодаря — веднъж за почитта и уважението и, втори път, загдето ми показахте, че българинът си е останал истински българин, а не се е превърнал в тепегьоз и неблагодарник. Но ако слушате мене, вземете всичко туй и го отнесете на… — как го назовахте? — Бяно Абаджи. Нему се полагат и благодарността ви, и даровете ви.
— Не сме забравили ние и Бяно Абаджи — възрази веднага бащата, — ей онзи, другият вързоп, е за него. Но дядо Бяно ние го знаем, той няма да ни се изплъзне. Най-напред рекохме тебе да издирим, че знае ли човек дали друмът ти не ще те подгони още днеска.
— Странен, много странен ми се видя този дядо Бяно — каза битолчанинът, докато прибираше даровете. — Да се чудиш и маеш пред такава сила в човек, дето е с доста напреднала възраст и по занаят не е дървар, пастир или каменар, а, както сами рекохте, абаджия… Кой прекарва цял живот край стана и ткалото и да съхрани силата си?
— Той наистина беше абаджия, господине, дори дълги години и устабашия на нашия, абаджийския еснаф — обясни Серт Коста. — Сетне обаче нещо го прихвана, та заряза становете и вече на̀, двайсет и пет — трийсет години, е долапчия горе по Новоселския боаз. Аз самият съм му мющерия, та го знам — от сутрин до мрак е все на крак и всичко върши самичък, до сто оки аба и губери вдига на рамо и простира по сергията15. Затуй е опазил младежката си сила, за която нявга легенди се разправяха.
— Щом от тука отивате при него, с радост ще се присъединя към вас. Доволен ще съм да се запозная с такъв човек. Какво, ще ме приемете ли да ви стана дружина?
Приеха го, разбира се. И след четвърт час вече влизаха в дома на Бяно Абаджи. Влизаха, а не тропаха на портата — както обясниха на битолчанина, този особняк старец никога не заключвал вратата си.
Бяно ги прие радушно, ръкува се с всичките, само някак по-особено се загледа в Никола Рангелов, докато се запознаваше с него.
— Чудна работа — каза, — мога да се закълна, че не ви виждам за пръв път, господине…
Другият се засмя звучно, по момчешки, и зад очилата сивкавите му очи станаха сини като априлско небе. И отговори:
14
Кошколандиса се — диалектна дума от Сливен и Сливенско, означава човек, който се съвзема от болест, от смущение, справя се със задача и пр.
15
При долапите — тепавици или бари — има широки поляни, наречени сергии, които служат за простиране на стоката да съхне.