БЯНО АБАДЖИ (смеейки се от сърце): — Да беше за съвет, чат-пат разбирам — с едно крило не може да се лети. Но за изповед? Хайде, изповядай се бе, синко!
ЛЕВСКИ: — Изповядвам ти, че не съм чак такъв безпогрешен прозорливец, за какъвто някои ме имат. Помниш ли, преди две години тръгнах за Българско, като бях готов да си заложа главата, че само за двайсет и пет дни ще вдигна всенародна буна. После реших, че два пъти да пребродя земята на дедите ни и — готово.
БЯНО АБАДЖИ: — А сега?
ЛЕВСКИ: — Сега всеки ден си удрям носа в една истина, която искрено ме плаши. Петте века робство много тежат върху плещите на българина, та му иде безкрайно трудно да се изправи на крака. И понякога в безсънните нощи усещам колебание да гризе сърцето ми…
БЯНО АБАДЖИ (сърдито-наставнически): — Истината те плаши, колебание гризе сърцето ти… Чуваш ли се, Василе?
ЛЕВСКИ: — И аз съм човек като другите, дядо Бяно. И както ми е простено по човешки да хвана кашлица или коремобол, така и по човешки…
БЯНО АБАДЖИ (прекъсва го): — Не, ти нямаш право на плашене и колебания. И не защото си някакъв приказен юнак, а защото гониш една ясна цел, за която отнапред си знаял, че пътят към нея е върволица от пропасти, сипеи, преспи, стръмноти.
ЛЕВСКИ: — И нямам право да се стресна, когато надзърна в пропастта, или се изправя пред непреодолимата скала, така ли?
БЯНО АБАДЖИ: — Научи от мене едно: когато прескачаш трап, не гледай в трапа, а на отсрещния скат.
ЛЕВСКИ: — Ще рече, да виждам само онзи рай, който ще представлява свободното ни отечество?
БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, да виждаш само онзи рай, който ще представлява свободното ни отечество, ала нито за минута да не забравяш трапа, който богът на България е поставил да прескочиш по пътя си.
ЛЕВСКИ (след продължително размишление): — Ние невям трябва да си сменим длъжностите, дядо Бяно. Може би ти повече от мене да подхождаш за човек, който да ходи от град на град и от село на село, за да буди със словото си заспалия българин.
БЯНО АБАДЖИ (докато изчуква пепелта от лулата си): — Не, лъжеш се, синко. От стар турчин ходжа не става. Аз, да речем, най-много да се досетя като везира как човек може да се наяде с дълга лъжица, ала нямам като тебе онзи огън свише, който от обикновения човек прави апостол.
(Старецът дори не предполагаше, че в този момент за пръв път прикачваше прозвището Апостол към името на Васил Иванов от Карлово, което щеше да остане в признателната народна памет наравно с Левски и Дякона!)
ЛЕВСКИ (като разкършва рамене и се изправя): — Благословен да бъде часът, в който похлопах на портата ти. Чувствувах се натежал от умора, обезверен, уплашен. Сега съм лек като перушина и същевременно с толкова сила в мишците, че съм готов да изляза насреща на сто Абдулазисовци и да ги натръшкам не един по един, а всичките наведнъж. Това дължа на тебе, дядо Бяно.
БЯНО АБАДЖИ (искрено изненадан): — На мене!?
ЛЕВСКИ: — Помниш ли за онзи титан, дето добивал сили, когато се допирал до земята? Е, аз сега съм като него, само дето не се докоснах до земята, а чрез тебе — до мъдрия и славен наш народ. (И тръгвайки, добавяше шеговито): — Комай също и това е газена лампа, а?
Трета част
Подемът
И у ония хора, които са порасли в робство, понякогаж се появлява енергия.
Светлина, светлина ни е потребна, та и нашето отечество да постане такова, каквото още никога не било досега!
1.
Димитър Георгакев точно пресичаше Машатлъка, когато не срещна, а почти се сблъска с Халис бей. Измърмори някакъв поздрав и се запъти да го отмине, но турчинът преднамерено стори крачка встрани и го спря.
— Накъде си развял брада, даскале? Препускаш така, сякаш си дочул, че някому са докарали буре куруджийско…109
— Де да беше за каквото и да е вино, бей ефенди. — Учителят се опита да вложи в думите си глумливост като Халисовата, но те прозвучаха по-скоро като въздишка. И обясни: — Пратили са ми хабер да се явя в конака. И то „чабуджак“, „веднага“, така заповядали.
109
Т.е. вино от Куруджий, днес с. Пъдарево, Сливенско — тогава и сега център на прочуто с качествата си вино.