— Какво пък, нека да ги прочетем, тези пикливи писма на даскал Чинтулов. — И се преосигури: — Никой няма да ни упрекне, че сме сторили една проверка в повече, щом тя е за доброто на девлета…
Тъй като никой не възрази, учителят преведе писмата. Преведе ги леко, плавно, без никакво запъване; ако някой следеше текста през рамото му, щеше да се увери, че преводът звучеше по-гладко и от оригинала — така добре владееше Димитър турския език.110 Както им беше казал преди малко, пък и както го предричаше Юмер ефенди, писмата не съдържаха абсолютно нищо „по̀ така“. В първото Чинтулов известяваше, че „с Божията воля“ е пристигнал благополучно и изреждаше имената на някои от онези, които са го изпреварили. Във второто, писано две седмици по-късно, описваше заседанията на една подготвителна комисия, в която участвувал и самият той, натоварена „да наредат един регламент (правилник), по който ще се води соборът в разискванието на устава“111.
Изслушаха го мълчаливо, после, кой знае защо, възцарилата се тишина бе нарушена не от друго, а от една тежка въздишка на кадията. А Мустафа ага се обади:
— Ще повториш ли имената, които е назовал даскал Чинтулов, челеби? Стори ми се, че дочух някои познати…
— Познат ти е Сава Доброплодни, мюдюр ефенди — избърза Хасан бей. — Зер е пак тъдявашен, сливналия от Клуцохор. Преди десетина години беше тук и се развъртя повече и от сливенския. — Той очевидно намекваше за прочутия сливенски вятър. — Класно школо за гяурчетата, театро, шантавите европейски моди, че дори и Големия мост — всичко е негово дело.
— И други ми се дочуха. Тия там Иларион, Панарет и прочие не са ли чернокапците, дето разбуниха като кошер Стамбул и не само на гърчулята, ами и на Дивана и Портата дръзваха да се озъбят? Хайде, чети, даскале!
Димитър Георгакев ги прочете. Бяха все имена на хора, с които българският народ се гордееше. Сава Доброплодни бе споменат като пратеник на Силистра. Като свърши, мюдюринът го запита отново:
— Известни ли са ти тия, хм, черковни представители, челеби?
Цялата мъка и огорчението, които се бяха трупали в душата на Димитър Георгакев през изминалия час, сега получиха израз в този „хъс“, с който отговори:
— Всичките до един, Мустафа ага. И ако ще ме питаш за тях, ей така ще ти отговоря: искаш ли да узнаеш боя им, вземи господина Чинтулова за аршин — нито един от споменатите не е под неговата мярка. По-горе от него има, ала по-долу — не!
Учителят лъжеше. Доброплодни, Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и горе-долу Марко Балабанов той наистина знаеше, за Христо Тодоринов Стоянов беше подочувал, но повечето други — например поп Петър от Русчук, Занкин от Враца или Димитраки бей от Силистра — му бяха напълно непознати. Излъга от злоба. И за да натрие мутрите на тези абдали и конашки перекендета.
— Вай, вай вай! — изпъшка повторно Келеш Осман. — Щом са по аршина на даскал Чинтулов и са стигнали до там да си правят меджлиса в самото сърце на нашата царщина, спукана ни е работата, ефендилер…
Димитър Георгакев се облегна назад във възглавниците на миндерлика. Почувствува се отмъстен и, стига да не отправеха нов въпрос към него, искаше само да мълчи и да гледа сеира на тези, „господарите“.
— И какво толкоз те тревожи, кадийо? — невинно попита Халис бей.
— Как какво! — почеса се по стриганата глава Келеш Осман; българинът заядливо си помисли, че жените му трябва да не са се престарали при последното пощене. — Отпуснали сме дизгините на гяурите и те ни превземат отвътре, ето какво ме тревожи!
— И с какво са ни превзели? — с привидна леност продължи да пита внукът на всесилния някога Тахир ага. — С по-добри от нашите пушки? Или те подплаши, че пратениците им са все таквиз левенти като Добри Чинтулов?
— Не се прави на карагьозчия, Мехмед Халис. — Мустафа ага се притече на помощ на кадията. — Много добре знаеш за какво ти говори той: че между гяурите са се навъдили таквиз акъллии, дето и на везирите, и на шейх юл-исляма излизат насреща. А аллах знае защо, пресветлият наш падишах, нека да живее сто години, им е разрешил да съзаклятничат открито, и то не другаде, а в сърцето на девлета.
— Не трябва ли в такъв случай да упрекнем първо себе си, ага? — намеси се в разговора Юмер бей. — Например да се запитаме как аджеба стана така, че българите, „раята“, са ни надскочили по ученост с два боя отгоре? — Той отмести поглед от мюдюрина и продължи към цялата одая. — И туй не са отделни хора, ефендилер, да речем един Чинтулов в Сливен, един Доброплодни в Силистра, един Христо Стоянов в София… Не! Цялото им племе надскочи нашето племе.
110
Автентично. Димитър Георгакев действително така добре е владеел турски език, говоримо и писмено, че в годините, когато за Класното училище не са намирали подходящ учител-турчин (изучаването на турския език е било задължително), преподавал го е, и то с голям успех Георгакев.
111
Тези и по-късните писма-доклади на Чинтулов от Цариград са запазени и многократно публикувани; не ги цитираме изцяло, за да не се утежнява изложението. На интересуващите се препоръчваме Добри Чинтулов. Стани, стани, юнак балкански, подбор и редакция Никола Табаков. С., Български писател, 1973, с. 69 и сл. Искаме да предупредим по-любознателния читател, че в първото си писмо Чинтулов е допуснал грешка: Христо Стоянов не е бил представител на Пловдив, както пише той, а (заедно с прогресивния по дух и действия чорбаджия хаджи Мано Стоянов) на София. Видният и високообразован възрожденец (завършил е право в Москва) Христо Т. Стоянов по това време е бил главен учител в София и председател на Софийския частен революционен комитет. Повече за него вж. в биографичния очерк от Н. Н. във в-к Мир, 18 март 1935. А за представителите на Пловдив и София в църковния събор срв. Петър Ников. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., НИ, 1971, с. 315–316. Любопитна и многозначителна подробност: проф. д-р Ников го нарича не църковен събор, а „български народен събор в Цариград“.