— Е, чак пък цялото им племе… — изсумтя Келеш Осман.
— Ами да вземем тогова българина, Димитра Георгакева — продължи вече по-разпалено табакът. — Чувате го: на турски, разбирате ли, на нашия език той е по-баскън от нас, родените в правата вяра. Пък ако отвори уста по разните физики, химии, астрономии и прочие — имената на науките той произнесе на български, сливенските турци още не знаеха как се наричат те по турски, — които преподава в училището, направо ще ни накара да се пулим като енизаарски фитоци112 срещу слънцето. А не е и само даскал Димитър — половината българи в Сливен могат като него да ни сложат в джоба си по акъл и знания. Защото са имали такива даскали като него, Димитра, като Чинтулова, като Михаила Икономова, като голобрадия Сава Геренов, че и като младата Аргира ханъм. А ние? Къде сме ние? И защо сме там, където сме? На това трябва да си отговорим ние, ефендилер. А не защо падишахът е разрешил да си оправят църковните работи в Стамбул. — Юмер ефенди щеше да завърши до тук, но му скимна да пусне полугласно, уж на себе си, още едно изречение: — То да имаше колай, аз самият щях да проводя децата си да събират акъл от български даскали и даскалици…
Другите предпочетоха да се престорят, че не са чули последните му думи. Но не можаха да скрият, че цялото слово на Юмер ги бе потиснало. Може би, защото признаваха правотата му.
След нова порция мълчание се обади Хасан бей. Обади се не с предишното безгрижие, а с нескрита злост в погледа и в тънките устни:
— Забравили сме урока на Баязид Светкавицата — каза. — Девлет не се управлява с възхищение към разните му там учени глави, а със свалянето им. И ако падишахът ни призове, аз пръв ще поставя ятагана си за…
— Ти само едно си забравил, яху — остро, пък без да повиши глас, го прекъсна Мехмед Халис бей. — Че от времето на Баязид ни делят цели пет века. — Той се обърна към табака. — Сега разбираш ли отговора на собствените си въпроси, Юмер ефенди? Оставили сме се раята да ни надскочи, понеже има такива като нас, които за цели пет века не са се поучили за пет пари… Ето я голата истина, Юмер!
Хасан бей, по-гневен от всякога, като че щеше да се хвърли върху него, но мюдюринът избърза да внесе успокоение:
— По-кротко, по-кротко, ефендилер. Не сме се събрали тука нито да се обиждаме, нито да се заканваме. И ти, Хасан бей, налягай си дъното на шалварите. Гледай го ти него! Падишахът е изволил българите да си свикат меджлис на две крачки от сарая му, пък той, виждате ли го, решил глави да сваля тук, в Сливен!… А ти къде, Димитър челеби?
— Аз хемен свърших моята работа, мюдюр ефенди, и ще гледам да се измъкна преди някой да е свалил и моята глава…
И с едно не особено старателно темане си тръгна. В този момент не мислеше за писмата. Казваше си, че трябва да запомни справедливостта и човеколюбието на Юмер ефенди и азиатската диващина на този смятан досега за съвсем безличен Хасан бей. Бъдещето щеше да му покаже, че сливенските българи наистина е трябвало да знаят и да се съобразяват какво е можело да очакват от двамата…
Зад него разговорът продължи.
2.
Макар Хасан бей съвсем ненужно — впрочем и съвсем незаконно — да задържа писмата още три дни, благодарение на Димитър Георгакев вестта за тях скоро-скоро обиколи целия Сливен. И предизвика такова оживление, сякаш не съдържаха простички сведения за пътуването и за първите действия на пратениците в Цариград, а новина за избирането на екзарха… Тъй или иначе, когато Йоргаки чорбаджи свика по повод на тях общината, в „канцелярията“ се бе събрал незапомнено много народ. С изключение на Бяно Абаджи (за него се спомена, че от една неделя се бил качил на Барите да постегне долапа си), за чието отсъствие кметът никак не съжали, тук бяха не само всички членове на общинския съвет и онези, които, без да са законно избрани, имаха постоянно място в него — например Стефан Саръиванов и ортакът му Тотьо Кювлиев, Иванчо Желязков, Захария Жечков, Русчо Миркович и Михалаки Гюлмязов, — но и неколцина други по-млади, които никога досега не бяха участвували в заседанията. Кой бе поканил, да речем, Михаил Икономов? Или младото даскалче Геренов? Или фотографина Димитър Топалов и този новопръкнал се караабаджия Сава Райнов? Ами питиепродавеца Костадин Келов?
В страхопочтителната тишина на „канцелярията“ Панайот Минков прочете писмата. Всички бяха толкова поразени от достолепния им тон и от всепочитаните имена, споменати в тях, че единодушно го помолиха и той ги изчете още един път. А след второто прочитане някой от присъствуващите се хвърлиха в прегръдките си като след превелика новина, в очите на други блестяха сълзи на умиление.
112
Фиток — пуяк (фитка — пуйка) на новозагорски диалект; тогава и сега Нова Загора се слави като производителен център на пуйки.