— Може и да е вярно, ако сте идвали към нашата Битоля, господин Силдаров. Защото, честна дума, моят крак вчера за пръв път стъпи в прочутия по четирите краища на Българско Сливен.
Старият човек се задоволи да поклати неопределено глава, сетне настани гостите си по миндерлиците и сам зае място между тях.
— Я, Ненчо, постъкми малко огъня, сине — обърна се той към най-големия от синовете на Серт Коста. — Аз се изсуших при дъщерята, едва преди половин час време се върнах, та затуй е още студеничко…
Абаджията и синовете му обясниха причината на посещението си. Последва препирня, която в общи линии приличаше на предишната в Карамболовия хан, само че бе далеч, далеч по-неотстъпчива и от двете страни; стигна се чак до „баща си, трябва да ме разбереш“, до „какво зло си видял от мене, че така да ме обиждаш?“, че и до „ако може да остане невъзнаградено спасяването на сина на някой си Коста, не може да се отмине то за един потомък на Злати Кокарчоолу“16 и т.н., и т.н. И пак както в Карамболовия хан спасителят трябваше да отстъпи пред непреклонността на признателните Стефанови роднини и да приеме бохчата с даровете. Но когато гостите си затръгваха, битолчанинът се отдели от тях:
— Ако негова милост няма нищо против — посочи той към домакина, — с радост ще остана още малко на раздумка.
Домакинът естествено нямаше нищо против, та след като изпроводи Серт Коста и синовете, двамата седнаха един срещу друг до баджата.
— Доволен съм, че случаят пожела така бързо да ми посочи пътя към тебе, дядо Бяно — каза гостът, докато грееше длани. — Спести ми се лутането, понеже тъй или иначе щях да те потърся. Ида от далечен път и съм обещал на дъщеря ти да ти донеса нейното сърдечно „много здраве“ и предаността й, също и от нейно име да целуна десницата ти.
Белите стрехи над очите на Бяно Абаджи трепнаха изненадано.
— Много здраве от дъщеря ми? Ами че аз ей сегичка загърбих портата на Руска…
— Ти имаш и друга дъщеря, дядо Бяно. И ако не е плът от плътта ти, то сам си й дал разрешение да те зове свой татко.
— Златина! — сепна се старият човек. — Ти ми носиш вест от Златина?
Русата коса срещу него се разтърси в неопределен жест.
— Тя сега е сестра Евгения, не може да си го забравил — няма година, откакто на Бузлуджа сте погребвали великомъченици български.
— Евгения или Златина — махна с ръка Бяно Абаджи, — мога ли нявга да я забравя? Къде се кръстосаха пътищата ви, човече?
— В Бялград, дядо Бяно. Изпратили са я от манастира й на учение и Провидението ни срещна, дори мога да кажа — сприятели ни.17 Е, даде Бог да изпълня обещанието, което й дадох, но няма защо да те лъжа, дядо Бяно — и да не беше то, аз пак щях да те издиря. Все едно дали тук или горе на Барите.
— Хванах ли те? — засмя се насреща му старият човек. — Сигурно наистина те познавам, драги, щом знаеш за Барите…
Вместо да отговори, онзи, който се бе представил за търговеца на аби от Битоля Никола Рангелов, се надигна от мястото си, съблече се по риза и нави ръкавите, свали очилата и нахлупи върху русите си коси калпака на стопанина и се извърна към него.
— Господи, това е Левски! — премаляло възкликна Бяно Абаджи.
— Да, наистина съм Левски18 и съм благодарен, че си ме запомнил, дядо Бяно.
— Помня и всяка думица, която разменихме горе на долапа, синко.
— Помня я и аз. И затова щях да те потърся, дори да не беше „многото здраве“ на сестра Евгения. Имаме да довършваме тогавашния си разговор, дядо Бяно.
Преди да продължат, Бяно Абаджи притисна до гърдите си младия човек, после го отдалечи от себе си и дълго, дълго го наблюдава с умилени очи. Да, нямаше грешка, този беше същият Левски, байрактарят на Панайот Хитов — нито висок, нито нисък, с русолява коса и сиво-сини очи, с умен и пронизващ поглед и — нещо ново отпреди година и половина — червеникави мустаци на горната устна.19
— Само тия очила отгде се взеха…? — рече той в продължение на мислите си и другият избухна в смях:
— Те са за такива като тебе, дядо Бяно. И за тези, които ме помнят отпреди. Представяш ли си какво ще бъде, ако ме срещнеш на Сахатя, познаеш ме и, без да помислиш, изтърсиш едно: „Я, та това е Левски, дето беше байрактар на Панайот войвода!…“ — Усмивката отстъпи място на спокойна съсредоточеност. — По друма, по който съм поел, нямам право на непредпазливост и лекомислие, дори и… дори и когато с маскарада си ще обидя такива благородни человеци като теб…
16
Според едно проучване, направено специално за нуждите на романа от Васил Дечев, безспорно най-компетентния познавач на историята на Сливен, абаджията Серт Коста, баща на бъдещия прославен участник в Априлското въстание Стефан Серткостов, е бил женен за племенница на един от най-прочутите хайдути и хайдушки войводи на всички времена — Злати Кокарчоолу. Авторът използува случая да благодари на Васил Дечев за многократно указаната му безкористна помощ, без която тази книга навярно никога нямаше да бъде написана.
17
Авторът държи да внесе известни уточнения около личността на споменатата сестра Евгения. Тук използуваме монашеското име и някои бегли биографични данни (например учението в Белград) на истинската сестра Евгения — или Анна Бояджиева, — но в никакъв случай видната карловска възрожденка, учителка и общественичка не е прототип на героинята от настоящия роман или от „Бурята“, ако читателят познава тази книга. За да прокараме разграничението, тук ще приведем кратки биографични сведения за истинската сестра Евгения, които дължим на извънредно ерудираната историчка от пловдивския Музей на Възраждането Евдокия Емануилова, като й изказаме и искрената си признателност за съдействието.
Сестра Евгения, със светското име Анна Иванова Бояджиева, е родена в Карлово през 1850 г. Основното си образование получава в Калоферското девическо училище, а от 1867 до 1872 г. учи в Белградската женска висша школа; там се среща със съгражданина си Васил Левски, сприятеляват се, тя прегръща идеите му и остава завинаги негова съмишленица и сътрудничка. През 1872 г. се връща в България и е назначена за учителка, а по-късно и директорка на Класното девическо училище в родния й град. Като учителка изразходва голяма част от скромната си заплата за уреждане на училищна библиотека и за набавяне на литература. Учителствувала е общо 18 години в Карлово и една година в Сливен. След Освобождението е директорка на девическия пансион при Пловдивската девическа гимназия. Тя е и една от основателките на женското благотворително дружество „Възпитание“ в Карлово (1869). Починала през 1912 г. За нея вж. още Любомир Дойчев. Сподвижнички на Апостола. С., ОФ, 1984.
18
В главата са използувани много автентични данни. Например истина е, че при първите си посещения в Сливен Васил Левски се е представял за битолския търговец на аби Никола Рангелов, че е отсядал в Карамболовия хан (или също в Хараламбовия, който се е намирал около западната страна на днешния площад „Хаджи Димитър“) и т.н. За подробности срв. В. Дечев. Левски и революционният комитет в Сливен, в-к Сливенско дело, 19. ІІІ. 1973.
19
Запазени са множество описания на Левски, които повече или по-малко се покриват. От всички тях избрахме за основа онова на Вазов — майстор на словесния портрет, който лично е познавал Апостола: „Левски имаше ръст среден, тънък и строен, очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанна мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост. Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борби, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията, имаше весел нрав… Но когато ставаше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му придобиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва, словото му просто и безизкуствено вълнуваше, смущаваше, убеждаваше…“.