— Какво? Какво? — чуха се гласове. Защото хора от чергата на Йоргаки и другите смятаха под достойнството си да се блъскат с простолюдието в кафенетата или читалището.
Хаджи Гендо им обясни. Неколцина ученици от Класното — назова имената на Добри Минков, Петър Данчев и Александър Козаров — захванали да издават ръкописно вестниче „Светлина“113. И всяка седмица се появявал нов брой.
— Взе много да се чува името на това хлапе Добри Минков — заканително рече Феслията. — Сигурно и вестникът му е бунтарски, а?
— Сега още не. Отзиви за сказки, размишления по правописа, разни новини от училището и града. Ама така, както знаем списователите му, сигур и бунтарските призиви няма да закъснеят.
— Тя работата се разбра — остави филджана на масата до себе си Йоргаки чорбаджи. — И не е лошо, както посъветва господин Гюлмязов, да не си затваряме очите за истината. Дори и когато от нея ще засмъдят като от лют пипер.
— И каква е истината, кмете? — за пръв път се чу гласът на Кювлиев.
— Те, истините, сигурно са много, ала аз още сега мога да посоча три. Школото го загубихме още преди трийсет години. Сега и второто килимче се издърпва изпод краката ни — църквата; щем не щем наскоро и ние ще захванем да викаме „осанна“ на екзарх еди-кой си.
— А третата истина, Йоргаки чорбаджи? — попита Саръиванов. — Нали рече, че истините били три?
— Третата произлиза от първите две. Че вместо да се вайкаме за загубеното, по-яко да държим онова, което е в ръцете ни. А що е в ръцете ни, вие го знаете — властта и пара̀та.
— Властта? — присмя се Михалаки Гюлмязов. — Одеве хубавичко се видя доколко властта е в ръцете ни. Пък невям и пара̀та — такива като Миркович, баща и син Жечкови или синът на Фабрикаджията хич не са за подценяване.
— Властта все още не е в ръцете на онези — как бяха? — „чапкъните с кръпки на задниците“. Има ли работа с християните, конакът все още ще почука на нашата врата, не на тяхната. Вижте на̀ — когато да се разследват писмата на даскал Чинтулов, повикаха моя син, не например Михаил Икономов.
— На твое място аз не бих се хвалил с това последното, кмете — тихо отбеляза Гюлмязов, но Йоргаки се престори на глух за думите му.
— Да не се караме с простолюдието, а да го водим — продължи кметът. — А чрез пара̀та да го държим в зависимост от нас. Това е според мен третата истина. Оная, от утрешния ден.
Замълчаха, размисляйки над думите му.
Грижата, изпълнила „канцелярията“, беше тежка и плътна — къща да построиш върху нея.
Когато излязоха от събранието, някои се разотидоха — между тях беше и поп Юрдан, — но повечето някак ей така, без уговорка, се отправиха към дюкяна на Панайот Минков. И там насядаха кой къде намери, някои направо на пода.
— Има едно нещо, което не искам да остане в тайна — заговори пръв Димитър Георгакев. — За писмата на господина Чинтулова пръв научих аз. И държа да ви разкажа как. — Заслушаха се в думите му. И той наистина разказа; може да пропусна някои от подробностите, но най-важното предаде точно. — Разбирате ли срама ми, приятели? — завърши. — И защо настоях да ви разправя всичко? За да ми се доверят амуджите, значи ме броят за един от своите. И аз невям ще се покажа един от техните, ако премълча участието си.
— Разумявам онуй, което става в душата ти, даскал Димитре — отговори за всичките Панайот Минков. — Искам само да знаеш, че и да не ни бе казал, никой измежду нас не би помислил за тебе като за турско ухо. Въпреки че си син на… е, разбираш, щото искам да кажа.
— Ние съдим за човека по делата, не по произхода му — допълни Михаил Икономов.
— Вероятно сте прави — с развълнуван от благодарност глас рече Димитър Георгакев. — Но настоявах да ви разкажа всичко, братя. — И тъжно завърши: — Вие може и да не си давате сметка, но в живота понявга тръненият венец е изплетен от власт и жълтици…
За малко се умълчаха — тези думи за трънения венец, изплетен от злато и власт, им бяха направили дълбоко впечатление. После се обади Захария Жечков и даде друга насока на разговора:
— Нека се опитаме да сложим всичко в ред — каза. — И така, в Цариград работата върви към развръзка — нашите народни избраници ще изпълнят, вижда се, с чест дълга си; няма да мине много и ние, най-голямата народност в Европа под ботуша на султана, ще се сплотим още повече зад Христовия кръст, понесен от българска ръка. Тази картина от утрешния ден радва нас, седемте милиона българи, ала е трън в очите на навикналите на господаруване гъжвалии и на онези, които добруват под зеленото знаме с полумесеца.