— Вярно е, ама и не е съвсем вярно, бай Захария — възрази главният учител. — Не на всички гъжвалии се зловиди възземането ни. Ето на̀, чухме тук за Халис бей и Юмер ефенди…
— Да, но чухме и за таквиз като Хасан бей, верицата му проклета, дето се заканвал да върнат закона на ятагана — вметна Бял Димитър Събев, но Икономов не се отклони от мисълта си:
— … подобно е и в общината. Не е ли самият й секретар между нас? А господата Желязков и Миркович? Не си ли ти лично тука? Нямаме ли също подкрепата на поп Юрдан и на Бяно Абаджи? — Той разпери ръце. — Не сме като в гора, пълна с вълци, тъй мисля аз.
— Ще ви възразя със собствените ви думи, учителю — обади се Панайот Минков. — Вярно е, ама и не е съвсем вярно. Наистина не сме като самотен пътник, заобиколен от глутница вълци. Но хайде да погледнем кои са с нас. Мехмед Халис бей. Добросърдечен човек, всеки в Сливен го обича, но развей прах и гуляйджия — колко тежи той в работите на града и санджака? Или Юмер ефенди? Скромен и честен табак и прекупвач на кожи и… толкова. А онези, които имат властта да се разпореждат със съдбините на нас, раята, са явни българомразци като Мустафа ага и Келеш Осман. И такива табладжии и привидни безделници като Хасан бей, които, оказва се, през цялото време са с длан върху чирена на ятагана.
— А Мехмед Хайдар бей? — тихо попита учителят Иван Ханджиев. — Докато е мютесариф на санджака, много е важно той към кои аджеба се числи…
Никой не се нае да му отговори. Действително досега не можеха да се оплачат от Хайдар бей, но знаеха ли го как ще се прояви, ако му се наложи да избира място до Халис бей или до кръвника от пощата?
— Същото е и в общината — продължи мисълта си Панайот Минков. — Има там чорбаджии114, които са гордост на българщината, но властта и влиянието не са в техни ръце, господа. Ако конакът ще се допита за нещо, няма да повика поп Юрдан или Бяно Абаджи, а например…
Той замълча внезапно, изведнъж, сепнато, но Димитър Георгакев завърши вместо него:
— А например баща ми, можехте спокойно да го назовете, господин Минков.
— Влиянието им в конака е само половината от тяхната сила. Другата е могъществото на пара̀та — само слепият не вижда, че Турската царщина отдавна вече се управлява не от хора на меча или ума, а от онези, които държат пара̀та, били те мюсюлмани или християни. А хората на пара̀та се боят от промени, на тях им е добре така, както си е.
— И затова няма защо да се чудим — вметна Михаил Икономов, — че такива хора на пара̀та като съгражданите ни Саръиванов и Кювлиев от само себе си се озовават в орбитата на Йоргаки чорбаджи и другите богаташи около него.
— Абе и това не е докрая вярно, ама нейсе, да не спорим — не се съгласи Костадин Келов. — Защо не споменавате господина Мирковича, който хич не може да се набеди, че е в орбитата на Йоргаки? По пара̀ той невям като нищо ще сложи в джоба си Саръивановците…
— Същото е и с онези, които имат влияние над властта — подкрепи го Сава Райнов. — Няма да припомня, че Бяно Силдаров е член на мезлиша — така казваха в Сливен на меджлиса, смесения градски съвет. — Ще възразите: търпят го, обаче думата му не тежи. Добре, ама хайде да не забравим Тъпчилеща в Пловдив или хаджи Мано в София. А земляка Гаврил Кръстевич? — Казваше „земляк“, защото Гаврил Кръстевич беше от Котел. — Не е ли той ден през ден в султанските сараи, пък е главна сила в борбата за наша, българска църква? Туй са все хем много богати люде, хем със силно влияние, което далеч не ги кара да се боят от — как го рекохте, господин Минков? — … от промени. И не им е добре така, както си е.
Никой не му възрази — пък и нямаше защо, — та в претъпкания с хора дюкян изведнъж се възцари глухо мълчание. Сякаш за да запълни с нещо тази неловка тишина, Захария Жечков извади тютюн и тънка хартийка и с механични движения сви цигара, после драсна клечка кибрит о подметката си и запали.
— С разговора си ние всъщност през цялото време преливаме от пусто в празно — каза, след като вдъхна няколко пъти от парливия дим. — Нашите пратеници в Цариград си вършат с достойнство своята работа, а ние? Ние удряме калпаци и фесове в земята от радост, викаме единогласно „аферим!“ и умуваме кой държал властта, кой — пара̀та…
— Не си прав с укорите си, Захария — оспори думите му онзи, който наричаше сам себе си Боян Боянов, но за другите още оставаше Силдаров. Освен участието му в общата гюрултия, тези комай бяха първите му приказки в днешния вълнуващ ден. — Хората се радват и, ей Богу, имат за какво да се радват — в живота на всекиго измежду нас не са били много вестите като онези, които получихме от господина Чинтулова. И се оглеждат да оценят в какво дередже сме, та да помогнат според силите и възможностите си. Не за преливане от пусто в празно, а за тази цел обходихме и нашите чорбаджии, и по-личните ни първенци в Пловдив, София и Цариград.