— Слава на Бога, ей това през цялото време исках да чуя — поздрави го Жечков. — Още от одеве, когато приканих да сложим всичко в ред, това единствено беше в акъла ми: дали като зрители в театро ще ръкопляскаме и ще викаме „браво“, или ще запретнем ръкави да бъдем полезни и действително яка опора на избраниците ни в събора.
— Каква ти опора през една неделя път? — със съмнение произнесе Димитър Топалов, фотографинът. — В Цариград събитията се развиват устремно, като падащ камък. И изискват мигновени решения и мигновени действия. Дорде дойде до нас вестта за едно или за друго, дорде се наумуваме, дорде стигне дотам отговорът ни — и наши, и врагове ще да са забравили за какво е била отколешната приказка…
— Решително не съм съгласен с вас, господин Топалов — поклати пооплешивялата си глава стопанинът на дюкяна. Изговори тези думи без горещене, почти тихо, но гълчавата в един миг прекъсна и всички наостриха слух за тях — така по-онова време тежеше мнението на несменяемия секретар на църковната община Панайот Минков. — Няма нищо по-вредно и опасно от това да запазим за себе си безметежната — и впрочем твърде удобна — роля на публика. Защото нека не си правим илюзии, господа. Григорий Фенерски не е просто патриарх, а вселенски патриарх и нито той, нито обкръжаващият го клир ще се примирят седем милиона души от паството му, овчици, които той и предшествениците му пет века са стригали до кожа, сега ей така, да си вземат шапките и да се отделят в самостоятелна екзархия. Независимо от султановия ферман борба ще има и в тази борба представителите ни в събора ще се нуждаят от подкрепата на всекиго от нас. От моята паланца, от словото на господа учителите, от вашия фотографически апарат, господин Топалов, от стъклениците на господин Келов, от становете на Боян Силдаров, от чукчето и обущарските клечки на Кондю Кавръков… Кое от всичко това ще помогне, аз не се решавам да предскажа. Важното е готовността ни да окажем подкрепа с всичките си сили и с всичкото, което притежаваме.
— А удари само от Фенер ли трябва да очакваме? — продължи по-разпалено Минков. — Мигар допущате, че онези наши уж еднокръвни съграждани, които само допреди години зовяха сами себе си „елини“ и кълчеха езици в „благородно“ съскане, за да заприличат на истински гърци, ще се поколебаят, ако им падне сгода, да ни прескимбичат115? Или се надявате, че те са забравили как едно подир друго из ръцете им се изплъзнаха и школото с разните му там Анастасиматариони и Октоихи116, и непонятното за самите попове „О евлогон тус евлогундас се, Кирие…“117 в храмовете български? Ние ще извършим непростим грях към себе си и потомците си, ако от лековерие и самонадеяност се оставим възможният техен удар да ни свари неподготвени и безсилни да отговорим на удара им с дваж по-силен удар!
Сякаш изтощен от непривично дългото си слово, Панайот Минков се отпусна на стола си. След ново кратко смълчаване — в тези минути всички в дюкяна му изглеждаха като зашеметени — главният учител Икономов рече посрамено:
— Господин Минков ни издърпа ушите и длъжни сме да признаем, че напълно си го бяхме заслужили. Вижда се, господа, ние имаме още много да учим от онези, дето глумливо зовем зад гърба им „старите“. Приемам укора на господина Минкова и предлагам тозчас да обсъдим как да държим в готовност цялото българско население на Сливен, за да дадем достоен отпор на нападката, откъдето и да дойде тя.
— И аз се присъединявам към самоукорното слово на Икономова — подкрепи го веднага Боян Боянов. — И още сега ще предложа къде и как да стегнем редиците си. Училището и читалището са наши, тях е излишно да споменавам. Също и женското дружество — за него спокойно можем да разчитаме на здравата ръка на госпожица Аргира Димитрова. Остават, мисля, църквата и… как да го нарека, чаршията. Майстори, калфи, чираци, дюкянджии — всички трябва да са пробудени! И готови!
— Чини ми се, че църквата е с нас — въодушевено се намеси отново Захария Жечков. — Думата ми не е само за поп Юрдан, него си го знаем. Но добри българи са и повечето от другите свещеници. Поне за баджанака сакеларий поп Атанас
115
Прескимбичвам — диалектна дума от Сливенско, означава прекатурвам, правя някой да падне, да се преметне през глава.
116
Гръцки църковни книги — съответно „Възкръсник“ и „Осмогласник“, — по които, заедно с други подобни, се е преподавало в българските училища до възтържествуването в тях на българското четмо и писмо.
117
Буквално „Господи, Ти, който благославяш онези, които Те благославят…“; начало на неделната литургия на византийско-гръцки език.