— Не споря — кимна в съгласие Боян. — Но едно е да са заслужили доверието ни, друго — да използуват амвона, за да държат нащрек цялото християнство.
— А за чаршията няма защо да се оглеждаме за чужда помощ — намеси се Костадин Келов. — Ако изключим Боян Силдаров, извинявам се, Боянов, който се заби горе по Асеновския боаз, всички тук сме по цял ден на чаршията. От нас зависи да не мислим само за алъш-вериша, но и за разпалване съзнанието и борбеността на занаятчии и търговци.
Поприказваха още малко. Не оставиха извън вниманието си нито учениците от Класното (тук отново стана дума за ръкописното вестниче „Светлина“), за по-влиятелните еснафи, за „хаврикаджиите“ — ще рече, за работниците от държавната фабрика и от новата, на Саръиванов и Кювлиев. Малко по малко уточниха всичко и си затръгваха.
Русчо Миркович понечи да тръгне с един от първите, но стопанинът на дюкяна му направи знак да остане.
— Виждате ми се кахърен, господин Миркович — заговори направо, когато останаха само двамата. — Наблюдавах ви и в метоха, и тука. Вие наистина не изпущахте от внимание нито една дума, но и не произнесохте нито една дума. Какво има, господин Миркович? Не ви питам от махленска клюкарщина, а от готовност да ви помогна, ако скромните ми сили го позволяват.
— Благодаря ви, приятелю — отговори трогнат другият. — За съжаление наблюдателността ви не ви е излъгала. За двойно съжаление не виждам как да се възползувам от предложената помощ…
— Поне кажете какво ви загрижва. Тревогата е като вината — сподели ли се, тя става наполовина.
— Зетя Стефан — въздъхна Миркович. — Стефан Гидиков.
— Вярно, не го забелязах между нас… И то в такъв ден…
— Отначало рекохме — преумора; бъхтал се е по друмищата чак от Бурса дотук. Сетне ни мина през ум за простуда. Но сетне… Е, аз много съм живял и много съм видял. Дъщерята Щилияна я залъгвам как да е, зер е трудна с първа рожба, но себе си не съм приучен да лъжа.
— Мигар мислите за…?
— Не мисля, пред очите ми е. — Русчо Миркович извади кърпа и избърса чело. — Охтика! Боже, за какво ме наказваш? Не сме се съвзели от смъртта на Мария, сега и Стефан…
— Искрено се моля Богу да се мамите. Заради вашето семейство и за целия Сливен — родолюбец като Стефан Гидиков принадлежи на целия народ. И все пак потърсихте ли съвет от някой по-вещ, по-знаещ?
— Злъчката. И той, какъвто е прямодушен и „право куме в очи“, изтърси думата „охтика“ и пред самия болен. Е, научи ни и да го лекуваме със сок от стъргана ряпа119 или с нагъсто измесени половин ока свинска мас и толкова мед. Но тази ми се вижда бошлаф… Лошото е, че и Стефан ги нагъва без надежда, като осъден. И се влошава не на дни, а на часове… Молихме за някакъв цяр Михаил Спицерина — говореше за един армено-католик от Цариград, който лани бе отворил първата аптека в Сливен120, — но той не дава, искал бил… е, забравих как се казваше, ама беше нарочна бележка от доктор какво лекарство да даде и по колко да се пие.
Известно време и двамата мълчаха. Тишината се начупваше само от неравното барабанене на Панайот Минков по масата.
— В нашия просветен деветнайсети век не стига да се довери човек на баби и знахарки, господин Миркович. Трябва съвет на лекар, и то не някой самозванец като оня хекимин Костаки, ако го помните, а човек с най-напредничави знания.
Другият тъжно сви рамене:
— Виновен ли съм, че брат ми Георги гние в Диарбекир… Какви по-добри знания от неговите, един възпитаник на Монпелие?
— Георги, вашият брат, беше доктор с всепризнати познания. Но той не е единствен. — Ново кратко барабанене по масата. — Наскоро мющерии ми разказваха за един доктор от Ески Заара. Начо Планински се казвал. Съвсем млад бил още, ама с ум и опит — нямаха думи да го нахвалят. Изучил Висшата медицинска школа в Букурещ и там минавал за пръв ученик на италианеца професор Давила121. И да не е вярно всичко, поне няма да е загуба да се опита. Ще може ли Стефан да издържи до Железник?
— Какво ти! — възкликна Миркович. — Ще докарам този доктор тук. По кесия злато за час път да ми поиска, даввам му ги. Че какво, мислите, ми е по-свидно — златото или да гледам Щилияна още толкоз млада, пък под черна забрадка?
118
Споменатият сакеларий (почетна титла за свещеник; също — свещеник, който завежда църковните съдове и одежди) поп Атанас не само е историческа личност, но действително е бил също зет на Русчо Миркович. Другите изредени църковнослужители също са исторически лица, свещеници от Сливен през епохата.
119
В Сливенско действително се е давало сок от стъргана ряпа за лечение на гръдоболни — срв. Жечка Янакиева. Народно лечение, в-к Сливенско дело, 3 януари 1974 г.
121
Тук и нататък биографичните бележки за д-р Начо Планински предаваме по д-р Михаил Жечков. Д-р Начо Планински, в „Столетие за хората“. Сливен, 1979.