И той така решително тръгна, че дори забрави да се сбогува.
3.
Даже да не беше прещедрото възнаграждение, обещано му от непознатия сливналия, доктор Начо Планински пак щеше без колебание да приеме поканата. Имаше две големи подбуди. Може би щеше да помогне на един страдущ и нуждаещ се (в този смисъл само преди година той бе давал клетва пред учителя си д-р Карел Давила), при това, както се говореше, един от стожерите на българщината в бунтовния Сливен. И още: че пътуването щеше да го откъсне за ден или два от враждебността, която го ограждаше в родния му град. Впрочем не — враждебността не идеше нито от града, нито от обикновените отрудени ескизаарчани; още със завръщането му от Букурещ те, неговите съграждани, усетиха готовността му да раздава докрай сили и знания за здравето и добруването им и търсеха каквато и да е сгода, за да му се отплатят с внимание и признателност. Но точно това дружелюбие на простия народ стана причина Планински да си спечели ненавистта и зложелателството на чорбаджиите. Никога не се разбра дали бяха очаквали да стане доктор само за тях и техните семейства — каймака на града, — или поне да се приобщи към кръжеца им на благоденствуващи верноподаници, ала съвсем, съвсем скоро той, лекарят, се озова в ролята на чумавата овца в мирното (според чорбаджиите) стадо на Ески Заара. И започна едно тровене на живота му — с повод и без повод, — което скоро го накара да стане пишман за радостта и нетърпението, пришпорвали го да се върне час по-скоро в родния град след годините на учение в Букурещ. При това положение как можеше да не е доволен от внезапно дошлото разнообразие в ежедневието?
Макар и да тръгна още по първи петли, пътуването не го уморяваше. Причината, не беше само в младостта — по това време д-р Начо Планински караше едва двадесет и четвъртата си година — и в здравата му физика. Непознатият му Русчо Миркович се бе погрижил в Ени Заара и в още две ханчета по пътя да остави свежи коне за смяна, та всъщност пътуването донесе на лекаря едно неизпитвано досега усещане — той за пръв път позна удоволствието на бързината. Тъй или иначе още далеч преди пладне каруцата с меки яйове навлезе в Сливен, не измина, а сякаш прелетя покрай коритото на някаква река, прекоси един голям и внушителен мост, после свърна наляво и скоро спря. Преди да слезе, доктор Планински се огледа. Да, човекът, който притежаваше подобен богат дом — ще речеш цял сарай122, — можеше да си позволи лукса да повика лекар чак от Ески Заара и със смените на конете да му устрои такова шеметно пътуване. Скочи пъргаво на земята и пое от каруцаря чантата си, когато внезапно друга мисъл проряза съзнанието му: притежателят на този палат положително беше от съсловието на чорбаджиите, пък болният му зет бил начело на народните работи в града — това също го нямаше в Железник…
Още се пооправяше от пътя, когато от къщата излязоха да го посрещнат. Онзи, който вървеше с широки крачки отпред, беше мъж над петдесетте, но прав, стегнат, лъхащ на сила и енергия. Носеше фес, но облеклото му беше изцяло европейско — тъмен сюртук с кадифяна яка, сива жилетка, тясна вратовръзка („папийон“, определи я лекарят) също в сиво. Лицето му отговаряше на фигурата и походката — удължено и с открито изражение, засукани не нагоре, а настрана каврък мустаци и почти черни очи с твърд поглед. „Здрав българин! — с уважение помисли д-р Планински, докато го изчакваше. — Навярно е започнал от нищо, а се е издигнал с труд, воля и характер.“ И прозорливостта му не го измами дори и в подробностите. Зад стопанина на дома ситнеше млада жена, виждаше се — бременна; по черти приличаше на възрастния мъж, а сълзите й издаваха, че е съпруга на болния.
Здрависаха се и размениха неизбежните приказки за пътуване, умора и прочие. Предложиха му закуска, но младият лекар отклони — имало време за трапезата, нека да му полеят да се измие и да го заведат при болния. Със задоволство изпълниха молбата му и не след дълго го въведоха в една стая, в която буквално всичко, трепереше от чистота. Д-р Планински се огледа. Потънало в белоснежната възглавница на леглото, едно слабо лице с изпъкнали ябълчни кости и воднистосини очи го следеше — едновременно с любопитство и надежда.
— Вие сте, значи, Стефан Гидиков — заговори с професионална опитност лекарят. — Като мотор на всички народни дела славата ви отдавна долетя и до нас в Железник. Е, няма как, самата тази ваша роля за въздигането на българщината налага да ви изправя час по-скоро на крака.
122
Домът на Русчо Миркович е запазен, намира се на улицата, която носи името на неговия брат д-р Георги Миркович № 10 и, подходящо реставриран, сега е филиал на Градската художествена галерия „Димитър Добрович“.