— Само попитайте за къщата на Русчо Миркович, всеки ще ви упъти.
… Сливен, който се намира в южните поли на Балкана. Когато яздехме по улиците, ние останахме възхитени от гледката на този малък, но иначе тъй хубав град. Къщите са все каменни, с добър строеж и завидна чистота. Улиците са добре павирани, не по-зле от тези на някой френски или английски градец, и чисто пометени. По чистота Сливен заема изключително положение. Изобщо тук водата е тъй изобилна по улиците и дворовете, че тя прави града приятен и разхладителен… С една дума аз мога да засвидетелствувам, че Сливен е един от най-спретнатите, удобни и чисти селища, които някога съм виждал.
Той гледаше, гледаше и не вярваше на очите си — никога не бе допущал, че е възможно всред мръсната, воняща и пълна с миязми останала нейде в Средновековието Турция да съществува прелестен град като този Сливен!
Самото местоположение бе чаровно и изпълваше сърцето му с вълнение и сладост. От три страни го обграждаха планини — меки и заоблени на запад и юг, стръмни и сурови на север, с венец от странни, сякаш нарисувани скали, обагрени по неповторим начин в синьо. Обърнеш ли се обаче на изток, мигом забравяш, че си в Балкана — погледът ти те пренася в най-тучната равнина на плодоносна Тракия. Но не, планината е тук и ти си в планината; дори да затвориш очи, ти я долавяш с другите си сетива. Кожата ти усеща милувката на ветреца, долетял от нейните дъбрави, слухът ти се изпълва с ромона на стотиците вади, шуртящи през махали и дворове във всички посоки, ноздрите ти долавят тяхната влага, примесена с мириса на първите сокове на настъпващата пролет.
Изумен, очарован, д-р Планински бавно крачеше по улици и мегдани — всичките калдъръмени и така чисто изметени, както грижовна стопанка по три пъти измита двора пред най-лични гости. Както навсякъде в Турско, също и тук дуварите бяха до три аршина123 високи, но не закриваха богатите домове зад тях — повечето от камък и, невям лакоми за светлика на деня, с джамлъци към всички посоки. Е, срещаха се, разбира се, и по-скромни къщи, ала и те като богаташките така грееха от чистота и прясно варосване, та да се задъхаш от изгледа им. И друго направи впечатление на лекаря. Независимо богата или по-скромна беше къщата, от нея все долиташе шум от ръце, които се трудят — ако не бяха равномерните удари на станове, то ехтеше от чуковете на бакърджии, от теслите на арабаджии, от бургиите на тюфекчии…
А чаршията? Боже мой, когато излезе на чаршията, Начо Планински напълно се смая — той не бе допущал някъде в Турско да има на едно място такова изобилие и разнообразие на стоки. Докато агаларите дембелуваха и ловяха пролетния припек по кафенетата, тук в няколкото стотици големи и малки дюкяни се предлагаше всичко, което раждаше тази богата земя, или се сътворяваше от умелите ръце на изкусни майстори, но и можеха да се намерят редки изделия от четирите краища на Европа, че и извън нея. Зяпайки като последен хаплю от дюкян в дюкян, на доктора неведнъж му идеше да се ощипе — страхуваше се да не сънува.
Но онова, което го порази най-силно при дългата му обиколка из града, не беше нито прекрасната природа, нито китните домове, нито многообразието на предлаганите стоки; дойде то не от вещите, а от хората. Тъй както обикаляше и надничаше по сергиите, младият ескизаарец неволно стана свидетел на странна сцена. Един тежък чорбаджия, наметнат със скъпо рухо и с провиснат дебел златен ланец от пояса, се изправи пред едного, който предлагаше кафяв и син шаяк. Цяла минута двамата се гледаха мълчаливо — жива заплаха в образа и настръхналата фигура на чорбаджията, живо безразличие в човека от другата страна на сергията — и само равномерното „трак-трак, трак-трак“ от броеницата на посетителя нарушаваше тишината, настанила се помежду им.
— Ти, бре! — смръщено и по господарски се сопна човекът с рухото и ланеца. — Не ти ли казаха на тебе, че трябва да предадеш още един пастаф аба за конака? Колко пъти ще трябва хабер да ти пращам? Или очакваш с пешкир на рамо и с бъклица да те калесвам?
В Ески Заара всяка от тези думи щеше да има тежестта на една здрава плесница. Тук обаче човекът зад тезгяха с нищо не показа да се е разтревожил от строгата забележка, дори не благоволи да стане на крака.
— Можеш да провериш в кондиките на общината, Йоргаки чорбаджи — каза, свивайки рамене. — Всичко, щото ми е данък, съм издължил. И нямам никакво възнамерение да дам и четири пръста аба в повече.