— Кааак? — не произнесе, а почти изрева другият. — Искат ни го не от дружеството на женурята, хондрокефалийо, а за нова униформа на заптиетата. Ясно ли ти е, или не ти е ясно?
— Ясно ми е едно — с предишното пренебрежение отговори абаджията. — Ако конакът ще си облича заптиетата, да плаща. Нийде не е речено, че аз ще се трепя на ткалото, пък някой ахмак ще се кипри бадева със стоката ми.
— И туй дръзваш да го изречеш на мен, кмета?
— Мен ме управлява общината, не кметът. А в общината не всички са турски подлоги. — И човекът се засмя иронично: — Та може би затуй не са си оставяли дъното на потурите по шубраците…
— Ти!… Ти!… — разфуча се другият; толкова кръв се бе качила в главата му след подмятането за потурите, че лекарят се приготви да се справя с апоплектичния удар, който сякаш беше неизбежен. — Друга песен ще запееш ти, нехранимайко, когато ей сегичка цъфнат половин дузина заптиета…
И с тези думи си тръгна, но го застигна присмехулният отговор на абаджията:
— Прав ти път, чорбаджи. И кажи едно „чок селям“124 на конашките си приятели от мене, Серт Коста. И също, че ги чакам, тъй им кажи.
Неколцина, които заедно с Начо Планински бяха присъствували на сцената, се изкискаха; постараха се да го направят достатъчно високо, за да не остане то незабелязано от отдалечаващия се кмет. Когато навалицата се поразотиде, младият лекар се престраши да попита:
— Ще ме прощавате, господине, но наистина ли не ви стресна заплахата на този… този… Е, на вашия кмет, де.
— Можеш да не ми викаш така префърцунено „господине“ и прочие — усмихна се насреща му другият. — „Майсторе“ или „бай Коста“ стига. Пък иначе наистина пет пари не давам за заканите на Йоргаки чорбаджи. И не само защото нравът ми е такъв, че ме зоват Серт Коста. А защото другите ни общинари — е, повечето от тях — не са от неговото тесто измесени. И сред тях Йоргаки е сам като пръст в нос.
— Но ако е хошбеш с конака, може действително да проводи заптиета…
— И какво от туй? Виж какво, драги, трябва да не си тъдявашен, за да говориш с такъв страх за конака и заптиетата. Този Балкан зад гърба си видиш ли? Докато той е на един хвърлей от тука, Серт Коста не можеш го стресна с всичките падишахови бьолюкбашии и заптиета.
Начо Планински поздрави и, зашеметен, си тръгна, но след няколко крачки се върна за още един въпрос:
— Ще прощаваш отново, но какво беше туй за дъното на потурите? Видя ми се, сякаш кметът дамла щеше да получи от подмятането…
— И с право, и с право — ухили се Серт Коста. — Има си го той спомен не от друг, а от Хаджията. — В цяло Българско под „Хаджията“ разбираха само за един човек: за Хаджи Димитър, който преди три години уж умря на Бузлуджа, пък остана вечно жив в народната памет. — Още беше младо момче Хаджията, когато така тръшна Йоргаки кмета в една бодлива ограда, та той остави там половината си потури. И сигур още се стряска, когато си спомня как е препускал по донове през Сливен.
Лекарят бавно пое към къщата на Миркович. В свободолюбивата му душа съзряваше една мисъл: тук и само тук, сред тези горди и непреклонни планинци, можеше той да намери себе си…
… Диагнозата му за съжаление се потвърди — Стефан Гидиков наистина страдаше от скоротечна туберкулоза. Д-р Планински изписа цели три листа с упътвания за разни сиропи от сабур с пчелен мед, за отварки от бударица, росопас и смил, за лековити смески от бял тамян и сакъз с канела на прах и прочие, и прочие125, но на четири очи призна на стопанина на къщата, че повече разчита Бог да опази болния за доброто на България и българите, отколкото на препоръчаните церове. А когато на сутринта си пиеха кафето за сбогуване, плахо сподели назряващата в гърдите му идея да се премести в Сливен и тук, както той се изрази, да открие кабинет. Думите му бяха посрещнати с неподправен възторг от Русчо Миркович:
— Благославям минутата, в която тази мисъл е пробляснала в главата ви, докторе. Нашият Сливен е начело във всичко, но след заточаването на брат ми осиротя откъм истински образовани лекари. Е, чакаме да се върне наскоро синът на нашия индустриалец Тотьо Кювлиев, но що е един лекар за град като Сливен? Елате, докторе, и аз ви обещавам, че цялото българско население ще застане като един зад гърба ви!…
Нека избързаме с няколко месеца напред и да кажем, че също и този път на Бог му се досвидя да направи чудо и в първите дни на юли прибра при себе си големия българин Стефан Гидиков. Не след много — сякаш да заеме мястото му в народните дела — д-р Начо Планински осъществи намерението си и се премести в Сливен
125
За препоръчаните лекарства от народната медицина сме използували със съкращения препоръки от Петър Димков. Българска народна медицина, т. ІІІ, С., БАН, 1979, с. 51 и сл.