4.
Ако някой в този августовски ден имаше за цел да докаже как старото и новото се борят в Сливен и все още не успяват да се надвият, достатъчно беше да покаже облеклото на Стилияна Георгакева, която със забит в земята поглед (така от памтивека ходеха жените в Сливен) ситнеше през града. Тя носеше дълга и права пола от кафяво сукно, скроена по европейски, но зеленото й кадифяно елече над нея, яката на ризата, украсена с шевици, и шамията на главата можеха да прилегнат на която и да е селянка от балканските села…
Без да се смущава от тези нередности във външността си, младата жена прекоси две от махалите на същинския Сливен и подир малко вече се здрависваше с Аргира Димитрова. Учителката я посрещна радушно, но и посрамено — тъй като заедно с другите и „Баби-Иванкиното“ училище беше във ваканция (или отпуск, както казваха тогава), тя се бе заловила с катадневна домакинска работа и, защото не беше предупредена за посещението, „каяфетът“ й съвсем не подхождаше за посрещане на гости. За щастие нечаканата гостенка постъпи по най-добрия възможен начин — изобщо не забеляза външния й вид.
Изпълниха целия ритуал на „визитите“ по сливенски — настаниха се на хлад под клоните на крушата и току до ромолящата вада, изядоха по едно прясно сладко от бели череши и взаимно се осведомиха за здравето си. И най-сетне дойде време Стилияна да каже повода на гостуването си по никое време.
— Чини ми се, госпожице Аргира, че ние сме като воденица, на която са отбили водата.
— Кои „ние“? — предпазливо попита учителката.
— Жените на Сливен — беше неочакваният отговор. — След пет века изостаналост също и нашето колело беше на път — макар и със скърцане — да се завърти. Дружеството създадохме, сказки си обещахме да слушаме, за неделно училище заговорихме… Все хубави неща бяха…
— Защо говорите в минало време, госпожице Стилияна? Откъде туй „бяха“?
— Ще ви отговоря, но първо да помоля — не ми говорете на „госпожице Стилияна“. Само Стилияна, Тенинка или както другояче ви допада, ала не ми подхожда вие да ме назовавате със страхопочтителното „госпожице“.
— Вие също ми казвате „госпожице Аргира“ — засмя се домакинята.
— И съвсем основателно — сериозно потвърди Стилияна. — Ние и двете сме неомъжени, приблизително на едни години сме, ала къде сте вие, къде съм аз!… Дори е много, че съм седнала във ваше присъствие.
Похвалата, виждаше се, беше искрена, но и така пряма, че некрасивото, ала одухотворено лице на Аргира плувна в руменина.
— Хайде, нека да я караме, както ще ни е най-удобно на езика — предложи. И напомни: — Щяхте да ми обясните защо за добрите ни намерения казвахте „бяха“. И още — за пресекналата вода във воденицата ни.
— То, виждате ли, е едно и също. Нека да сме честни и да си признаем, че вдъхновител и двигател за нашите намерения беше един голям и благороден мъж, който, за съжаление, рано-рано ни напусна — Стефан Гидиков. И колелото на воденицата ни, едва проскърцало, се смълча и нищо чудно летният пек да го разсъхне напълно. Ако наистина сме честни, ще си признаем още, че без мъжки тласък не ще сме способни да преодолеем застоя. Просто силите ни няма да достигнат да надмогнем наследеното от пет столетия. — Очите на гостенката помръкнаха. Тя се прекръсти набожно и добави: — Имаше… Какво говоря и аз, има го още един сливналия, който може би дори повече и от господин Гидиков щеше да ни поведе към просвета и напредък, ала, уви, той също скоро ще ни събере на гробищата. Сигур се досещате — думата ми е за братовчеда…
— Анастас хаджи Добрев, разбира се.
— Да, Анастас си отива. Не така главоломно бързо като на господина Гидикова — нека бъде мир на праха му! — ала същата проклета болест гризе и неговите дробове. — Гостенката се сепна: — Ама какво ви разправям и аз! Нали и двамата сте учители, видели сте го на какъв хал е…
Аргира Димитрова предпочете да не споделя впечатленията си от болния учител.
— И тогава? Какво ще посъветвате да правим тогава, госпожице Стилияна?
— Без „госпожице“, само Стилияна — настоя гостенката. И продължи: — Да повикаме неволята като в приказките, пък като не дойде да отпуши водата във вадата ни, да запретнем ръкави ние самите. Грях пред света и българщината е да се примирим с петвековната си роля на тъпоумни твари.
126
Относно установяването на д-р Планински в Сливен съществуват известни противоречия. В цитираната биография от д-р Михаил Жечков (срв. бел. 71) това се отнася към 1872 г. Тук възприемаме сведението от д-р Симеон Табаков. История на…, т. ІІ, с. 572, където се сочи месец септември 1871 г.