Лейди Лайън взе Лили под крилото си още с пристигането й. Представи я на много хора: министри от кабинета, оперни певци, посланици и аристократи от най-висок ранг. Главата й се замая от толкова непознати лица, а успя да запомни едва дузина от имената.
Разговаряше, усмихваше се и отпиваше от чашата си с пунш. В един момент видя как Рос и още няколко мъже повлякоха Алекс с тях за съдия на някакъв облог.
— Мъже — коментира сухо към лейди Лайън. — Сигурно са се обзаложили колко бързо се стича една капка дъжд по стъклото или колко чаши коняк може да изпие еди-кой си лорд, преди да падне под масата!
— Сигурно — каза лелята с подигравателно пламъче в очите. — Какво ли не правят хората, за да спечелят някой облог!
Лили се почувства засрамена, тъй като възрастната дама явно имаше предвид позорното им представление в Крейвън’с.
— Онзи облог, — опита се гласът й да звучи с известно достойнство, — бе предизвикан от племенника ви, мадам. Надявам се с времето да успея да залича този епизод от съзнанието си.
— Когато станеш на моите години, ще разказваш историята на внуците си — предрече лейди Лайън. — Ще ги скандализираш, а те ще те обожават заради фантастичното ти минало. Едва напоследък разбрах какво имаха предвид старите хора, когато казваха: „Ако младостта знаеше, ако старостта можеше…“
— Внуци… — прошепна меланхолично Лили.
— Остава ти доста време дотогава — увери я старицата, без да разбира причината за тъгата й. — Години. Когато родих Рос, бях на трийсет и пет, а на четирийсет се появи Виктория, последната. Още не си престаряла за деца, малката. Предполагам, че Алекс често хвърля семето си.
— Лельо Милдред, — възкликна Лили през смях, — изненадвате ме!
В този момент един слуга се приближи дискретно към нея.
— Извинете, милейди, но в коридора има един непознат господин, който казва, че е поканен от вас. Ще благоволите ли да дойдете и да го разпознаете?
— Не съм канила… — започна Лили изненадана, но затвори уста. Имаше някакво ужасно подозрение. — Не — прошепна, а слугата я погледна учудено.
— Милейди, да го помолим ли да си тръгне?
— Не. — Лили преглътна и успя да изобрази подобие на усмивка, тъй като изпитателният поглед на лейди Лайън не се отделяше от нея. — Мисля, че лично ще проверя тази малка мистерия. — Погледна старицата и се принуди да свие рамене с безразличие. — Любопитството винаги е било сред дефектите ми.
— И убива котката — добави лелята, наблюдавайки я с внимание.
Последва слугата до главния коридор, чийто таван бе декориран със сложни гипсови орнаменти. Гостите продължаваха да влизат през огромните врати, където слугите ги приемаха един по един. Лили спря ужасена, когато различи една тъмна неподвижна фигура сред множеството. Той й се усмихна леко подигравателно в знак на поздрав и махна с ръка.
— Познавате ли го? — попита слугата.
— Да — отговори Лили с дрезгав глас. — Един стар познат, италиански аристократ. Граф Джузепе Гаваци.
Слугата погледна подозрително към Джузепе. Въпреки, че бе облечен подходящо за случая (копринени панталони, богато бродирано сако, бяла колосана връзка), нещо във вида му издаваше вулгарност. Лили си помисли, че в сравнение с него, Дерек Крейвън притежаваше стойката и възпитанието на принц.
Нахаканият му вид говореше, че се смята за равен на останалите присъстващи. Но някога очарователната му усмивка сега бе само някаква престорена гримаса, а впечатляващите черти бяха станали твърди и вулгарни. Черните очи, някога топли, сега светеха хищнически и отмъстително. И въпреки скъпия костюм, привличаше вниманието като патица сред лебеди.
— Добре — промърмори слугата и се отдалечи.
Лили остана на мястото си в ъгъла и изчака Джузепе бавно да се приближи. Той се усмихна самодоволно и с жест посочи наоколо.
— Напомня за Италия, нали?
— Как можа? — прошепна тя с треперещ глас. — Махай се оттук.
— Дойдох, за да заема полагащото ми се място, cara. Имам пари, синя кръв, всичко необходимо. Както, когато се запознахме във Флоренция. — Отвори нахално очи. — Скъпа, много се натъжих, че не ме осведоми за сватбата си с Рейфорд. Трябва да си поговорим за доста неща.