— Проклето копеле — извика Лили като някое сърдито дете. Той отново наведе глава. — Не.
Нахвърли се дивашки на устните й, оставяйки я безмълвна и полузадушена. Принуди се да диша с всички сили през носа. Опита се да се освободи, но той здраво я притискаше към себе си. Между ухапвания и побутвания, успя да се нагоди към устата й, търсейки сладостта й, завладявайки я с езика си. Тя се бореше да отблъсне мускулестото тяло и халатът се свлече от раменете му. Постави ръце на мощната окосмена гръд и усети бясното препускане на сърцето му. Алекс издаде гърлен стон и задържа неподвижно главата й за атаката на езика си.
Почти не осъзнаваше какво върши. Спусна устни надолу по шията й, галейки нежната кожа. Тялото му трепереше от страст. Като че ли годините на самота се бяха изпарили. Целият в огън, положи устни на топлото й рамо.
— Няма да те нараня — промърмори. Тя усещаше горещия му дъх през фината материя на нощницата. — Не, не се отдръпвай… Каро…
Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво означават последните думи. Замръзна.
— Пусни ме — каза презрително.
После се видя свободна. Погледна го зашеметена. И двамата отстъпиха крачка назад. Лили сви рамене и се обгърна с ръце. Алекс прокара длан през лицето си и премахна останалите капки коняк. Възбуден и засрамен, се бореше срещу нуждата отново да я прегърне.
— Лили…
Тя започна, без да го поглежда:
— Вината е моя…
— Лили…
— Не. — Нямаше ни най-малка представа какво щеше да каже, но не биваше да го слуша. Би било катастрофално. — Нищо не се е случило. Аз… аз… Лека нощ. — И избяга ужасена.
Алекс разтърси глава да премахне остатъците от страстта и се стовари с цялата си тежест върху един стол. Чувстваше ръцете си напрегнати и ги разтвори. Остана загледан в дланите.
— Каролин, какво направих?
„Беден глупчо. — Чуваше подигравателния глас на бившата си годеница. — Мислеше, че ще си свързан с мен завинаги. Планираше да се ожениш за невинно девойче като Пенелопе, за да не ме изоставиш никога. Като че ли спомените са достатъчни.“
— Достатъчни са — упорстваше той.
„Защо винаги се поставяш над живота? Човешко е да си слаб. Нормални са и болката, и самотата. Мислиш си, че ще се задоволиш с малко, когато всъщност ти трябва повече, много повече…“
— Стига — изръмжа той, хващайки се за главата, но гласът на Каролин не го оставяше на мира.
„Прекалено дълго си сам, Алекс. Време е вече да го преодолееш…“
— Да — каза си объркан. — С Пенелопе ще бъда нов човек… С помощта на Господ ще се науча да се грижа за нея, ще…
Внезапно си помисли, че сигурно полудява, щом си приказва сам, или по-скоро с някакъв призрак. Вдигна глава и се взря невиждащо в празната камина. Ако искаше да запази здрав разсъдъка си, трябваше да се освободи от Лили.
Лили се вмъкна между завивките и се зави до брадичката. Не спираше да трепери. Как ще погледне Алекс в очите след случилото се? Знаеше, че е почервеняла като домат. Как можа да й причини това? Какво ставаше? Зарови лице във възглавницата, припомняйки си устата му, ръцете му…
Бе прошепнал името на Каролин.
Започна да се върти неспокойно из леглото. Чувстваше се унизена и незнайно защо наранена. Трябваше да изясни нещата между Закари и Пенелопе и да напусне Рейфорд Парк възможно най-бързо. Невъзможно бе да победи Алекс с обичайните си методи, с които доминираше над останалите мъже: сарказъм, характер и очарование. Също както и Дерек, той бе неподвластен на такава комбинация.
Малко по малко започваше да разкрива какво се крие зад маската на лицето му. Споменаването на Каролин показваше, че още не е превъзмогнал смъртта й. И никога нямаше да успее. Бе й дал всичката си любов и тя я бе отнесла със себе си в гроба. Ще продължава да е обсебен от нея до края на живота си. Мразеше жените по простата причина, че не са Каролин. Бедната Пенелопе щеше да прекара живота си в напразни опити да го зарадва, а ще получи в замяна само болка.
— О, Пени, — прошепна. — Трябва да те отдалеча от него. Ще те удави в нещастие, без да можеш да направиш нищо.
Противно на очакванията му, пристигането на Закари в Рейфорд Парк не бе съобщено на Лили. Поведоха го към библиотеката, където го очакваше графът на Уолвертън.
— Рейфорд? — Закари остана изненадан от вида му.
Алекс седеше отпуснат в едно кресло. На коляното си крепеше полупразна бутилка с уиски. Изглеждаше блед, имаше сенки под очите и лицето му бе набраздено от бръчки. В стаята се усещаше аромат на коняк и тръпчивия мирис на тютюн. В ръката си държеше запалена пура. В този момент Закари се съмняваше, че има хора, които са виждали Алекс Рейфорд в такова състояние. Трябва неочаквано да е изпаднал в ужасно нещастие.