Един изморен глас изникна от тъмнината.
— Надявам се, че ми носиш това, което искам.
Лили бавно слезе от коня, без да изпуска юздите. Обърна се и макар, че вътрешно трепереше, застави гласа си да прозвучи спокойно:
— Повече не, Джузепе. Дори и четвърт пени няма да видиш, докато не ми върнеш детето.
Глава 7
Лорд Джузепе Гаваци притежаваше впечатляващия вид на модел от ренесансова картина: изпъкнали скули, черна къдрава коса, бронзова кожа и искрящи тъмни очи. Лили си спомни деня, в който се запознаха. Джузепе се намираше на една слънчева флорентинска piazza, заобиколен от група италианки, които попиваха всяка негова дума. Дъхът й почти спря при вида на заслепяващата усмивка и тъмната му красота. От този момент нататък често се срещаха на светски събития и той започна страстно да я ухажва.
Романтиката на Италия и новото вълнуващо усещане да бъде обграждана с вниманието на красив мъж свършиха своето. Хари Хиндън, единствената й любов, бе сериозен младеж и типичен англичанин. Лили мислеше, че благоразумието му ще окаже влияние и върху нея. Но екстравагантностите й доведоха до отдръпването му. За разлика от него, лорд Гаваци изглеждаше очарован от нейната жизненост и импулсивност. Казваше, че е красива и възбуждаща. Тогава Лили разбра, че е открила мъжа, пред когото не трябва да се преструва и може да бъде себе си. Сега, като си спомняше лудориите си, се срамуваше.
С годините видът на Джузепе бе станал вулгарен; или може би тя го виждаше с други очи. В този момент устните му, толкова хвалени от италианските signoras заради чувствителната си пълнота, я отвращаваха. Въпреки, че навремето се чувстваше поласкана от вниманието му, сега не можеше да понася алчността, с която я гледаше. Имаше нещо, което му придаваше гнусен оттенък, може би стойката: полагаше ръце на бедрата си, за да подчертае тесния таз. Гледката, която той представляваше и споменът за нощта, която прекараха заедно, й обръщаха стомаха. Тогава я изненада и унижи, искайки компенсация, като че ли е стара мома и е длъжна да плаща на мъж за услугите му.
Джузепе протегна ръка и свали качулката от главата й.
— Buona sera — каза със звучен глас и погали с пръст бузата й. Лили отблъсна ръката му и той се засмя. — А, продължаваш да си показваш ноктите, котенце. Идвам за парите, cara. А ти очакваш новини за Николета. Дай ми ги и ще ти отговоря.
— Вече не — каза Лили с треперещ глас. — Гадно копеле! Защо да продължавам да ти давам пари, когато дори не знам дали е още жива?
— Уверявам те, че е в безопасност, щастлива…
— Как може да е щастлива без майка си?
— Имаме чудесно момиченце, Лили. Винаги усмихната… — Разбърка тъмните си коси. — Хубавица като баща си. Нарича ме „татко“. И понякога пита къде е мама.
Това беше повече, отколкото Лили можеше да понесе. Преглътна и сълзи напълниха очите й.
— Аз съм й майка — каза отчаяно. — Има нужда от мен и искам да ми я върнеш, Джузепе. Знаеш, че е моя!
Той я погледна с подигравателна усмивка.
— Преди можеше и да ти я върна, bella, но въртиш номера. Наела си хора да питат за мен из града и да ме следят след нашите срещи. Караш ме да се ядосвам. И затова си мисля, че ще задържа Николета още няколко години.
— Вече ти казах, че не знам за какво говориш. — Бе лъжа, естествено. Дерек имаше хора из целия град да търсят Никол, докладваха му съдържатели на хотели, търговци, проститутки, месари и лихвари. Само през последната година бе викал Лили да разпознае четири момиченца с тъмна коса, чието описание съвпадаше с това на Никол. Никога не бе питала Дерек какво е направил после с тях. Погледна Джузепе с омраза. — Дадох ти цяло богатство — каза с дрезгав глас. — Вече нищо не ми остана. Знаеш ли израза „без нито едно пени“, Джузепе? Означава, че не мога да ти дам повече, защото нямам!
— Тогава трябва да потърсиш. Ще намериш начин. Има толкова мъже, готови да платят за такова хубаво момиченце като Николета.
— Какво? — Лили покри устата си с ръка, за да не извика. — Способен си да направиш това със собствената си дъщеря? Няма да я продадеш, това ще я убие… и мен… О, Господи, не си го направил, нали?
— Все още не. Но много скоро, cara. — Протегна ръка с дланта нагоре. — Сега ми плати.
— Колко време ще продължава този кошмар? — прошепна Лили. — Кога ще имаш достатъчно?
Той задържа ръката си.
— Сега.