— Отпусни се — засмя се тя. — Имам чувството, че всеки момент ще се намесиш. Никога не съм обръщала файтон, милорд.
— Винаги има първи път. — Не преставаше да я наблюдава изпод вежди.
— Така казват — отговори и насърчи конете да увеличат темпото.
След няколко километра Алекс я поздрави за отличното управление. Чувстваше се горд, гледайки с каква вещина тези малки ръце насочваха буйните животни. Не бе от тези, които предаваха командването в чужди ръце, но задоволството й от показаните умения му се струваше възбуждащо и атрактивно. Нито той, нито някой друг биха могли да я уплашат. Беше идеалната съпруга за него, способна да се изравни по страст, сила и воля.
Файтонът продължи в посока към Бромптън и Челси и Алекс хвана поводите в последната част на пътуването. Спря в една тясна уличка пред малка каменна църква. На входа ги очакваше младеж на около петнадесет години.
— Пази конете — каза му графът и подхвърли една монета. — Няма да се бавим много.
Момчето радостно се усмихна.
— Да, милорд.
Алекс слезе и протегна ръце към Лили. Тя стоеше неподвижно и го гледаше с широко отворени очи. При вида на църквата я обзе нерешителност.
— Дай ми ръка, Лили.
— Какво правя? — попита тя с дрезгав глас.
— Позволи ми да ти помогна.
Без да откъсва поглед от неговия, Лили постави ръка на сърцето си, което биеше с бясна скорост. Поведението на Алекс бе спокойно, но очите му излъчваха стоманен блясък и в гласа му се усещаше предупредителна нотка. Не можеше да избяга, той нямаше да го позволи. Подаде му ръка и слезе от файтона като насън.
— След като Х-хари ме изостави — заекна унило, — се заклех, че никога няма да се омъжа.
Алекс не отместваше поглед. Даде си сметка колко много я е наранил годеникът й, след като споменът за унижението я преследваше и след десет години. Постави ръце на кръста й и я целуна по челото.
— Не те е заслужавал — прошепна. — Бил е луд и страхлив.
— Или достатъчно интелигентен да се спаси. И всеки би казал, че ти си още по-луд, за да направиш това…
— Не съм идеален. — Разтри успокояващо раменете й. — Имам доста дефекти и ти вече познаваш повечето. Но никога няма да те изоставя, Вилхемина Лоусън. Никога. Разбра ли?
— Разбрах — преглътна горчивия си смях, — но не ти вярвам. Мислиш си, че знаеш най-лошото за мен, но не е така. — Не се осмели да разкрие повече. Очакваше, че това ще е достатъчно, за да се откаже от сватбата.
— Знам всичко, което ми е нужно — каза той спокойно. — Останалото може да почака.
Влезе заедно с нея в църквата, като през цялото време я придържаше за талията.
Вътрешността правеше впечатление с простотата си. Светлината навлизаше през живописни прозорци с цветни стъкла. Пламъкът от свещите хвърляше златисти отблясъци върху излъсканите дъбови пейки. В средата на помещението ги очакваше възрастен свещеник с приятно, загоряло лице. Не бе по-висок от Лили, но присъствието му излъчваше сила и добронамереност.
— Лорд Рейфорд, — каза с лека усмивка. После погледът му се насочи към уплашеното лице на Лили. — Вие трябва да сте госпожица Лоусън. — Изненада я, като постави ръце на раменете й и я загледа настойчиво. — От доста време познавам Алекс, дъще, почти от раждането му.
— О? — възкликна тя. — И какво мислите за него, отче?
— Графът е добър човек — погледна замислено към Алекс, — макар и на моменти да се показва горделив.
— И арогантен — появи се искрена усмивка на устните й.
Свещеникът се усмихна.
— Може би. Но също така е отговорен, грижовен и ще е верен съпруг, съдейки по семейната традиция. Кръвта на рода Рейфорд, както знаете. Радвам се, че си е избрал една смела жена за спътница в живота. Достатъчно дълго е носил сам отговорностите си. — Хвърли поглед към графа. — Пътували ли сте някога по море, госпожице Лоусън? Сигурно сте чували думата „възел“, използвана от моряците. Означава да свържеш две въжета в едно, за да имат по-голяма сила. Моля се на Бог това да се превърне в реалност във вашия брак.
Лили кимна с глава. Чувстваше се трогната от атмосферата на мир и спокойствие в църквата, от думите на свещеника и от развълнуваното лице на Алекс, забил поглед в пода.
— Надявам се — успя да промълви.
Отчето им направи знак да го придружат до олтара. Лили се опитваше да успокои лудото биене на сърцето си. Бавно свали ръкавиците и ги подаде на Алекс. Той ги прибра в джоба си и я хвана за ръка. Продължаваше да е сериозен, но в очите му се появи искрица огън.