Дотам принцът го слушаше, без да го прекъсва. Издаваха го само сменящите се изражения по лицето му. Ту излъчваше задоволство, ту тревога, ту се усмихваше, ту се ядосваше, кипваше. Най-накрая лицето на Сюлейман потъмня от мъка.
— Откъде са били тези пирати?
— Венецианци.
— Проклетници! Изскачат изпод всеки камък!
— По-точно — допълни Ибрахим, — венецианец беше човекът, който ме стисна под мишницата си и ме отнесе. На галеона имаше още много хора. Африканци, магрибийци[24], сред тях имаше и пирати от островите в Голямото море.
— Отведе те в кораба, а после?
— Хвърли ме в някакво тъмно място. Толкова тъмно, че даже като си вдигнех ръката, не я виждах. Студено като лед. Навсякъде — мокро. Чувах как морето се блъска в борда. И някакво непрестанно шумолене. Изведнъж нещо се опря до крака ми. Влажно. С козина. Нещо гадно…
Не можа да обясни какво е било това малко студено нещо, което се е докоснало до крака му. Дъхът му секна както тогава. Но по очите на принца позна, че се е сетил какво е било.
Мишки! Грамадни, малки, всякакви мишки!
— Закрещях, започнах да ритам всичко, което ми попаднеше под краката, накъдето и да мръднех в този мрак. Обаче… — Пак си замълча. — По едно време с ужасно дрънчене и скърцане вратата се отвори. На прага ѝ стоеше оня отвратителен човек, звярът, от очите, на който хвърчеше огън и жупел.
„Кое е по-страшното?“ — се беше попитал тогава: мишките, които лазеха до него и се опитваха да го хапят, или пиратът, който боботеше като гръмотевица и по чието лице от обраслите по него косми не се виждаше нищо друго, освен очи.
Отговора получи от звяра.
Хвана го за врата, повлече го и го извади от хамбара. Тръгна към палубата, без да обръща внимание дали главата му, ръцете, краката не се блъскат и удрят в нещо. А там имаше цял куп същите като него зверове. Мъже, които се присмиваха с цяло гърло, блъскаха го, като минеха покрай него, подритваха го.
Ибрахим още плачеше и крещеше като луд:
— Оставете ме! Пуснете ме! Татко ми ще дойде след малко и всички ще ви избие!
— Леле-мале! — викна някой от сбирщината. — Чухте ли? Баща му щял да дойде и да ни избие всички до един! Олеле, господи! Ужасно се уплаших!
— Хей, Ескамилио! — викна друг. Сигурно така се наричаше звярът. — Колко си груб. Бъди мил с това копеле! Иначе баща му ще дойде и ще те закове през ушите за стената.
Разсмяха се необуздано, като луди, тези пирати.
Ескамилио извади от пояса си камата — това беше неговият отговор.
— Я си гледайте работата, бе! Душичките ви ли са загорели? Да не му се е приискало на някого да му изтръгна червата и да ги изпържа?
Под заплахата на камата мъжете отстъпиха крачка-две по-назад от Ибрахим и Ескамилио го завлече при големия стълб по средата на палубата.
Мъжът се подпря гърбом на стълба, в същия миг Ибрахим осъзна, че ще го завърже.
— И ме върза… — продължи едва-едва той. — На главната мачта. Втурнаха се да му помагат и другите пирати, защото знаеха какво щеше да последва. Вдигнаха ми ръцете нагоре и ги вързаха с едно от въжетата на мачтата. Краката — също. Навиха едно въже през тялото ми и стълба. Звярът хвана с мръсните си ръце лицето ми, извъртя го към него и кресна: „Чуй ме сега добре, козел такъв от Парга! Решавай сам!“ Дъхът му ме блъсна в лицето. Вонеше отвратително. „Или избирай да си в трюма и да мълчиш, или ще крещиш тук колкото си искаш!“… Млъкнах. Уплаших се. Обградиха ме отвред…
Принцът знаеше, че вече не може да го спре. Усети, че Паргалъ изпитваше някакво странно удоволствие да разказва за преживените ужаси.
— Ти какво избра?
Отговорът му прозвуча без капка колебание.
— Стълбът. Защото не вярвах, че пиратите могат да ядат хора. Правеха го, за да ме стреснат. А мишките не си поплюваха. Бяха гладни до една. За тях нямаше разлика дали е човек или нещо друго. Ядяха всичко, което намереха. Малко по малко, от бавно по-бавно.
— Съжали ли, че си взел това решение?
Ибрахим се усмихна тъжно:
— И да, и не, принце! Малък бях. Още не бях разбрал, че хората могат да бъдат по-жестоки и от кръвожадните зверове.
— Паргалъ!
Принцът се беше уплашил от изражението на Ибрахим. Искаше му се да попита: „Нещо лошо ли ти сториха?“, но не посмя. На едно невръстно момче? „Господи!“ — възкликна негласно. Ибрахим така и не чу, че извика името му.
— Останах вързан на мачтата. Молих ги да ме отвържат, плаках. Напразно. Гладен бях, жаден. Пак започнах да крещя. Виковете ми не послужиха за нищо друго, освен най-близкият до мен пират да ме налага с юмруци, да ме рита и блъска. Кръвта шуртеше и през очите ми. Нищо не можех да виждам. И изведнъж на бегом дотича Ескамилио. Развика се: „Стига вече!“. Носеше дълъг кожен колан. С голяма желязна тока.
24