И девет копия с конски опашки!
Втурна се надолу от скалата с неспирни викове:
— Падишахът! Падишахът! Пристига Селим хан!
Черният жребец беше един от двата коня на султан Селим хан. Черният се казваше Карадуман[25], белият — Акдуман[26]. Когато тръгваше на война, падишахът се мяташе на Карадуман, в мирно време се разхождаше с Акдуман.
— Леле-мале! — мърмореше, падаше и ставаше разузнавачът. — Селим хан е върху Карадуман!
Тогава…
— Ох, леле! — размахваше ръце във въздуха като крилата на вятърна мелница, докато се добра до мястото, където беше вързал коня си. Още с качването заби шпори в корема му. Надигна гривата и се приведе към шията. — Препускай! — зашепна в ухото му. — Надбягай вятъра! Селим хан се е качил на бойния си жребец, идва след нас. Позна ли Карадуман? Малко ли сте препускали един до друг! Покажи на всички, че не си остарял. Препускай! Лети! Да известим Хатидже султан!
Известно време препуска натам, откъдето беше дошъл. Изведнъж се сети нещо и дръпна юздите. Конят изцвили от болка и се закова на място. „Къде така бе! — изруга себе си. — Къде така? Падишахът идва не към нас, а отива натам, където си мисли, че ще намери Хатидже султан. Добре де, момичето не е там, накъдето е тръгнал!“
Обърна коня назад. Заудря го с юздите от две страни и запрепуска към мястото, откъдето беше дошъл.
Отново се притесни от хрумналата в главата му мисъл: „Как щяха да постъпят с някого, който препуска на кон като луд срещу падишаха?“
Ще го прострелят право в челото.
И то без да попитат кой е, що е.
Опъна юздите надясно и обърна коня към едно възвишение, откъдето можеше да им се покаже. Животното, свикнало по бойните полета с ненадейните и резки заповеди на своя ездач, се подчини безпрекословно. След минута бяха отгоре на възвишението. Оттам вече се виждаше шествието от деветте кавалкади, което заливаше долината като порой.
Опъна с все сила юздите. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Задържа се така, а с копитата под тънките си глезени отпред взе да рита гневно във въздуха.
— Хееей!..
Разузнавачът захапа повода със зъби. Изправи се върху стремената и започна да размахва ръце във въздуха.
— Хееей! Погледнете насам! Хееееей!
Не го чуха. Не го видяха. Пороят продължи да се носи по долината.
„По дяволите! — изруга. — Хайде, че не ме чувате, не ме чувате. Ами не ме ли виждате? За какво му е на Селим хан това шествие, щом не може да види даже летящата във въздуха птичка?“
— Хееей! Конниците на падишаха! Юнаци! На хана на хановете…
Продължи да размахва ръце.
— Отивате в грешна посока! Хатидже султан не е натам! Насам, насам! На запад! На запад бе, обърнете се де!
Изведнъж забеляза, че един от кавалеристите, без да забави ход, посочи възвишението, на което се намираше той. Явно и човекът викаше. Видя как още няколко ездачи погледнаха към него. Единият изведе коня си на открито и го пришпори.
Душата му заликува: „Слава богу! Успях! Видяха ме! Отива да доложи!“.
Ездачът приближи коня си до оръженосеца отляво. След няколко секунди и левият оръженосец погледна към възвишението. Едва забележимо позабави хода на коня си и намали разстоянието до следващия от двамата оръженосци. Разузнавачът не го беше забелязал по-преди.
„Леле! — си каза, докато продължаваше да размахва ръце. — Това бил високопоставеният Мустафа паша бе! Великият везир! И той бил там! Нямахме представа, че Османската империя е тръгнала на поход!“
Обзе го съмнение: „Сбърка ли, старче? Ами ако Селим хан отива на война, а не при дъщеря си?“
Нямаше човек да не знае, че след като Селим се разправи с непокорните си братя, ще подхване война със Сафеви хан. Значи, беше ударил часът! А той беше отклонил могъщия господар от пътя му. „Ако това е така, тежко ми и горко!“
Оръженосецът се обърна към настигналия го велик везир. И той погледна към възвишението. Разузнавачът беше абсолютно сигурен. Позна великия Мустафа паша. „Гадняр! Защо ли Селим хан още държи този човек при себе си? Не беше ли точно той начело на онези, които подстрекаваха принц Ахмед да започне борбата за власт с брат си?“
Мустафа паша видя как някакъв човек на кон размахва ръце и им прави знаци да вървят не натам, а на запад. Сръга коня си. Мина между оръженосците. Изравни се с коня на султан Селим. Каза нещо на господаря. Селим дори не си обърна главата. Но изведнъж дясната ръка на падишаха се вдигна нагоре. Карадуман забави ход. Същото направиха и онези, които ги следваха. Най-накрая цялото шествие спря. Падишахът завъртя във въздуха дясната си ръка и посочи възвишението.