Ибрахим забелязваше, че от ден на ден между тях разцъфтяваше все по-близко приятелство, далеч прехвърлящо рамките на отношенията господар-слуга. Така или иначе принцът прекарваше почти цялото си време с него. С него тръгваше на лов, с него си приказваше много повече, отколкото с възпитателите си.
Онези две седмици бяха много тежки. Новината, че са се опитали да убият сестра му Хатидже султан, разтърси Сюлейман до дън душа. Непрекъснато повтаряше:
— Ако баща ми ме пусне, още в този миг ще се метна на коня и ще се хвърля върху онази змия. Главата ѝ ще смачкам!
На следващия ден препускаха като луди, а като се върнаха в двореца и чуха, че е пристигнал нов вестоносец, и двамата загубиха ума и дума. Всички трепереха. Никой нямаше смелостта да понесе новината за второ нещастие. Хафза султан извика вестоносеца да се яви пред нея, но той ѝ отговори:
— Заповед на господаря! Ще предам новината първо на принца!
Когато влетяха в двора, той ги чакаше. Веднага се спусна към Сюлейман:
— Дойдох с радостна вест, принце! Падишахът, султан Селим хан, и Хатидже султан са се върнали в двореца в Бурса живи и здрави. Господарят съобщава на сина си още и това, че палачът на шах Исмаил, който е трябвало да убие Хатидже султан, се запъти с две стрели към ада още при градската порта. Главата му сега е на път към Тебриз. Нашият господар я изпрати на шах Исмаил с посланието: „На ти я, Исмаил, да се порадваш на змийската глава!“.
Тревогата и напрежението в миг се превърнаха в буйна радост. Този ден Ибрахим и Петнистия едва-едва успяваха да настигнат коня на принц Сюлейман.
— Защо Александър? — най-неочаквано попита Сюлейман по време на почивката. — Защо не ти е харесал най-могъщият император на Византия Жюстиниен[27], а си избрал да те наричат Александър? Искаше да станеш завоевател като Македонеца ли, Паргалъ?
Ибрахим въобще не се и опита да увърта.
— Да! — рече и отсече. — Че Юстиниан е велик, велик е, но не е завоевател. А Александър летеше от завоевание към завоевание. Може да е минал и покрай тази Плачеща скала. Е, и аз си мечтаех да стана като него. Вечер заспивах с този копнеж, сънувах Александър с червения шлем. Съмнеше ли, скачах на дървения си кон, вадех дървения си меч, който татко ми беше издялал, и започвах да препускам. Пазете се, Александър от Парга пристига! Войските отсреща се разбягваха, тронове се прекатурваха, слагах върху главата си корона над корона… Докато един ден… — секна гласът му изведнъж.
— Един ден?… — настоя принцът.
— Разбрах, че никога няма да стана Александър.
— Защо? Как?
— Александър, принце, беше син на крал. Също като вас. Беше замесен от тестото на завоевател! А аз съм син на един рибар от Парга. Не мислете, че се срамувам от това. Исках да кажа, че не ми е писано да ставам завоевател.
Замълча. Но наум си каза: „Не мога да бъда такъв, но мога да създам един истински завоевател!“.
— А аз, Ибрахим… — обади се Сюлейман — като съм син на падишах, на теб ти минава през ум, че съдбата ме е орисала да стана завоевател ли? Това ли се опитваш да ни кажеш?
— Вие сте замесен от тестото на завоевател!
Сюлейман се замисли и слезе от коня.
— Е, не всеки кралски син става завоевател… По какво се познава какъв ще станем ние?
— Вие не приличате на всеки друг кралски син. И баща ви не прилича, и вие! Вие ще станете великолепен завоевател победоносец.
Принцът се разсмя на глас.
— Паргалъ, ако не те познавах, щях да си помисля, че ми приказваш така, само за да ми се подмазваш.
— Господарю…
— Знам, знам! Казваш го по убеждение. Добре, приемам го и аз. Когато му дойде времето, ще стана завоевател. Ти също ще бъдеш редом до завоевателя!
Ибрахим се прибра в стаята си по мръкнало. Карадут го чакаше пред прага. От толкова дни Мюнире беше все покрай него, а сега като че ли я виждаше за пръв път.
Момичето седеше пред вратата му на колене. Грееше от щастие. Беше при своя любим. Всеки ден му виждаше лицето, чуваше му гласа, вдишваше аромата му. Сервираше и отнасяше храната му, оправяше леглото, сутрин го вдигаше от сън. Вечер си хващаше пътя към помещението на момичетата, но нека! Нали галеше постелята, която обгръщаше тялото му, подушваше я, представяше си как се мушва набързо до него в белите като сняг чаршафи, които постилаше. За по-нататък не мислеше. Защото нямаше по-нататък. Мюнире знаеше, че това по-нататък е толкова невъзможно, толкова недостижимо, че дори не можеше да си го представи.