Едва що го зърна, и черното ѝ лице засия. Очите ѝ сякаш зачуруликаха. Устните ѝ се разтегнаха в безкрайна усмивка. Проблеснаха белите ѝ като перли зъби.
Ибрахим се слиса. Никога не беше забелязал колко много ѝ отива да се смее. Колко гладка и лъскава е кожата ѝ. Ами очите… Приличаха на черни маслини с омайни капчици сутрешна роса по тях.
С влизането в стаята и двамата се подушиха.
— Ти още ли не си се върнала в спалнята на момичетата?
Прозвуча хладно и апатично.
— Чаках да се върнеш. Рекох си, да не ти потрябва нещо.
— Не ми трябва, иди да си починеш.
— Яде ли за вечеря?
Не беше. Но и не искаше.
— Вечерях — кимна с глава.
Леглото му беше приготвено. След умората през деня гладките чаршафи го зовяха: „Лягай си! Хайде, лягай!“.
Изведнъж го връхлетя мисълта за Ферахшад. Даде си сметка колко е закопнял за нея. Копнееше от дън душа, копнеше с всяка фибра от плътта. „Защо не беше тук сега? — си помисли. — Заедно да се хвърлим върху това легло!“ По тялото му оживяха нейните ласки. Най-неочаквано осъзна, че нещото, за което копнееше, не беше само Ферахшад. Това усещане разтърси в него нещо по-мощно от самия копнеж. С цялото си същество той жадуваше за жена. Госпожата не само му се беше отдала, тя беше втъкала в жилите му и неудържима мъжка страст. И сега тялото му изпитваше неутолимия глад за жена. „Боже господи! — пое дълбоко въздух с намерение да потисне този бунт на плътта. — Велики Боже! Света Богородице!“
В душата му изригна стон: „Ферахшад, какво ми стори? Какво ще правя сега без теб?“
Вдигна глава и видя насреща си Мюнире. Още не си беше тръгнала. Стоеше на прага и го гледаше с блеснали очи.
— Ела!
По лицето ѝ като че ли за миг пробягна колебание.
— Влез вътре!
Докато Карадут прекрачваше прага, Ибрахим още се бореше с душата си, със съвестта и с разума. Разумът му се разбунтува: „Да не си посмял! Не го прави!“. Страстта не спираше да му човърка мозъка: „Какво чакаш? Жена ли? Ето я пред теб!“
Но това беше Карадут!
Ибрахим си спомни деня, в който Мюнире дойде за пръв път в чифлика. Беше малко чернокожо кльощаво момиченце. По това време черниците току-що бяха вързали плод. Клекнала под едно от дърветата, тя цялата се беше оплескала в червените петна на плодовете. Той за пръв път нарече Мюнире Карадут[28], а момиченцето му се засмя, показвайки белите си като перли зъби.
— Карадут? Аз — Карадут?
— Да. Ще те наричам вече Карадут.
Смехът ѝ в този ден напомняше бълбукането на изворна вода. Чист, кристален и чуруликащ.
„Какво става? — настоя страстта му. — Да не би тя да не очаква това, което искаш? Още ли не си разбрал, че е влюбена в теб?“
Кой му нашепваше тези работи в главата? Страстта ли, дяволът ли? Каква е разликата? И двете неща в края на краищата не излизаха ли през една и съща врата? Не бяха ли и двете заредени с грях?
„Хайде, повикай я!“
Ибрахим напрегна всички сили да спре да се тресе. По челото чу избиха като мъниста капчици пот. Забеляза го и Мюнире.
— Болен ли си? — изопна се лицето ѝ от тревога. — Температура ли имаш? Потиш се. Почакай, аз ей сега…
— Карадут!
Както тръгна да търси разни неща да го охлади, тя се спря. Никога преди това не беше чула Ибрахим да говори така прегракнало.
— Ей сега ще намокря някоя кърпа с вода от тубата да ти я сложа на челото. Веднага ще ти смъкне температурата. Ще ти стопля и една супа в кухнята…
— Ела!
Този път Мюнире се стресна. Това не беше нормално повикване. Гласът на Ибрахим ставаше такъв и когато се любеше с госпожата.
По същия начин звучеше и когато и на нея ѝ казваше: „Ела!“. Да не би… Искаше ли я Ибрахим? Сърцето ѝ заби до пръсване. Нима толкова наблизо едни до други бяха радостта, щастието и страхът? Не можеше да се реши кое от тези чувства да потисне. „Да не се лъжа?“ — ѝ мина през ум. Не успя и да определи какво ѝ се искаше — да се лъже ли, или да излезе права. Попита се: „Ще се зарадвам ли, ако се лъжа?“ За проклетия знаеше, че няма!
Пристъпи още веднъж.
— Затвори вратата!
„Аллах! Не се лъжа! Не се лъжа…“
Сега Мюнире трепереше. Нима беше на прага пред нещото, за което нямаше право дори да си помисли.