— Твоя! — засмяха се и двамата конегледачи.
Така и не повярва. Помисли си, че се шегуват.
— Досега беше в конюшнята на принца. От време на време Сюлейман хан я яздеше. Но каза, вземайте я и я водете при Паргалъ. И ние я доведохме.
Другият коняр пъхна в ръцете му юлара ѝ.
„Тези говорят сериозно! — зарадва се от все душа. — Сериозни са! Сюлейман наистина ми е изпратил този кон!“ Незабелязано погали още веднъж под гривата шията на коня. Животното тупна лекичко два пъти с крак по плочите.
— Той те обикна.
— Как се казва?
— Ако искаш истината, няма си определено име. На теб ти се пада да я кръстиш. Нашият господар, принцът, я наричаше Кара Ок[29]. Мене ако питаш, само Черната. — И като посочи с брада другия до него, добави: — А пък Али Чауш ѝ казва Черния ад. На два пъти изяде текметата ѝ по гърба си…
Конегледачите изговориха още куп приказки, но Ибрахим така и не ги чу. По всичко личеше, че конят е породист. Страхотно силен, а и толкова красив. През живота си не беше виждал кон с толкова изящни глезени. Естествено, с изключение на Сюлеймановия. И това превъзходно същество сега беше негово. „Господи! — възкликна от душа. — Какво правиш с мен?“
Погали задницата на коня. И той се оживи. Коремът му затрептя. Погали опашката му. Порадва се на бялото петно. Не можа да се сдържи и го целуна по челото.
— Господарят каза да ви предадем и това.
Али Чауш извади от пазвата си навитата кожа и я подаде на Ибрахим.
— Хайде, сбогом на нас. Внимавай с Черния ад. Лошо удря. Ритне ли те в гърдите, и провидението няма да ти помогне. Мен четири дни ме съживяваха.
Толкова се зашемети, че гледа дълго след двамината. Сетне отново се посвети на коня. „Вече си мой! — зашепна в ухото му. — Още не знам как да те нарека. Ако ти дам име, по-различно от неговото, Сюлейман може да се ядоса. Щом принцът го намира за подходящо, остани си както е казал той, какво да се прави.“
Този път той сам щеше да отведе Кара Ок в конюшнята. Като мушна крак в шпората, се сети за кожата, която му пъхна в ръката конегледачът. Съвсем я беше забравил — от радост и изненада. Разтвори сгънатия на четири свитък.
Писмо.
Паргалъ! — пишеше му Сюлейман. — Ако някой ден ще покоряваме света и ще ставаме победоносни завоеватели, няма да е удобно да се навърташ покрай нас на дървен кон…
По устните на Ибрахим плъзна усмивка.
…Един жребец е откарал твоя Македонски до Индия. Не успяхме да ти изнамерим подходящ жребец. При това, искахме и твоят да бъде черен, за да говорят след време: „Имаше един Паргалъ, който яздеше черен жребец“. Да се метнем аз на моя, ти на твоя и да препуснем подир мечтите си. Аз наричах тази кобила Кара Ок. Ти я кръсти, както душа ти поиска. Но след като прочетеш тези редове, метни се на нея и долети като светкавица в ловната хижа. Имам да ти казвам нещо.
Беше се научил, че османлиите са хора, които обичат да проливат кръв, че са с ужасни физиономии, груби, свадливи, трътлести, грозни. Животът му беше поднесъл и изключения, но не можеше и да отрече, че онова, което му разказваха, е било истина.
Обаче не беше виждал през целия си живот и толкова фин човек. „Обичам този турчин! — си каза Ибрахим. — Обичам го!“
— После ще ти измислим име — прошепна на коня, докато го обяздваше. — Сега имам друга работа. Завоевателят, когото ще създам, ме зове!
Кара Ок не тичаше, направо летеше. Ибрахим можеше да се закълне, че чатка по земята в един и същи миг и с четирите си крака. Залегна върху шията му. Остави го да препуска на воля. Все пак конят познаваше мястото, накъдето се бяха понесли.
Изведнъж се изправи.
— Хееей! — извика с пълно гърло към горите, планините, реките. Беше открил името на коня.
— Парга! — извика и прегърна пак шията на животното. — Чуй си името! Парга! Твоето име вече е Парга! Красиво си като Парга! Затова!
Ловната хижа, в която Сюлейман преспиваше понякога нощем, беше двуетажна дървена къща. Като пристигна там, завари Сюлейман да го чака отпред.
Още като го видя, принцът разпери ръце на две страни и се спусна да го посрещне.
— Ще ставам баща, Паргалъ! Ще ставам баща! Гюлбахар хатун е бременна!
Ибрахим умело се плъзна по гърба на Парга надолу. Изтича и падна на колене пред принца. Посегна към полите на кафтана му да го целуне. Сюлейман го подръпна и не му позволи да го направи.
— Честито, принце! Ще се моля за нея!
— Ще се молиш ли? Какво ще поискаш от Аллах за нашия син, Ибрахим?
29