— Трябва вече да си имаш жена. Време ти е, даже закъсняваш.
Ибрахим не можа да му отговори: „Имам си, едно чернокожо момиче, Карадут“. Наведе глава и засрамено измънка:
— Принце…
— Няма нищо срамно в това. Мъжът не може без жена. Както и да е, не се притеснявай, току-виж някой ден ще имаме честта да ти вдигнем сватба!
Сватба ли? Какви ги приказваше този Сюлейман? Къде се е чуло и видяло на роб сватба да се вдига?
Ибрахим беше обект на внимание колкото за Сюлейман, толкова и за майка му Хафза султан. Тя често търсеше поводи да си поприказва с него. В определени кратки срещи зад живия плет, без да се виждат един друг. Няколко пъти Хафза султан канеше Ибрахим и в своите покои. И тогава помежду им се поставяше един инкрустиран със седеф параван. Струваше му се смешно и го напушваше смях, но вътрешният глас го предупреждаваше: „Събери си ума в главата! Какво си мислиш — че можеш да седнеш срещу съпругата на могъщия падишах и да си приказваш с нея сладки приказки, така ли?“.
Имаше право. Можеше да бъде приятел на принца. Можеше да язди такъв великолепен кон като Парга. Можеше да се облича в коприни и лен. Можеше да носи пръстени — единият, подарен от Сюлейман, другият — от майка му. Но това не променяше нищо. Той беше роб. Там беше по волята на Сюлейман. Омръзнеше ли приятелството им на Сюлейман, начаса можеше да изчезне.
Това си го беше набил хубавичко в главата. В същия миг, когато му казаха: „Валиде се интересува от теб, ще се срещнете в градината“, той реши да спечели приятелството и доверието на Хафза султан. Сигурно беше ужасно умна жена. И много опасна.
Тя седеше в голямата градина, на сянка в беседката. Край нея имаше куп жени и момичета. Някои от тях бяха насядали по ниските пейки срещу нея, други — направо на земята, в краката на султанката. Всички държаха в ръцете си някакво ръкоделие.
Ибрахим забеляза отдалече съпругата на падишаха. Главата ѝ беше покрита с бял воал. Така и не можеше да разбере красива ли е или грозна, тъй като не виждаше лицето ѝ. Но си личеше, че е стройна, висока, миловидна и изящна жена. Дотича прислужница и прекара Ибрахим пред беседката. Стана му смешно, като видя как добре са го измислили — така, че Хафза султан да успее незабелязано да го огледа отвсякъде. Настаниха го да седне на един стол извън беседката, точно зад мястото, където седеше тя. Не можеха да се виждат един друг, тъй като между тях имаше стена от преплетените разлистени клони на живия плет.
— Синът ни е много впечатлен от вас. Много ви хвали.
— Негово Превъзходителство принцът е безкрайно великодушен.
— Бързо сте усвоили езика ни. Явно сте имали много добър учител.
Ибрахим веднага схвана намека ѝ: „Има предвид Ферахшад!“.
— Когато дойдох в чифлика, бях малко момче. Касъм ага и госпожата се отнасяха с мен много добре. Наеха учители да ме образоват.
— Чухме, че сте девширме[30]? И този въпрос беше намек. Всеки, който ставаше господар на девширме, отговаряше за неговото израстване. Идеше му да каже на султанката: „Ами разбира се, че ще се погрижат за това!“.
— Като съвсем малък бях отвлечен от пирати. Първо ме продадоха на един търговец на роби, а две години по-късно — на един бей, който събираше девширмета.
— Как се казваше, знаете ли?
Въобще не го беше забравил. И нямаше да го забрави. Щеше да си стои на определено място в главата му, докато не му вземеше душичката: Сатаната! Без малко щеше да изтърси: „Ами, казва се така, както аз сам го нарекох на вашия език!“. В последния миг се сдържа. Това си беше негов проблем. Никой не идваше да му се бърка и никого не биваше да замесва. Сякаш тя щеше да го види през плета как си вдигна раменете.
— Както му казвах, госпожо. Бях малко момче. „Господарю“ му виках. Притежаваше тимар[31].
— Разбрах. Къде се намираше неговият тимар?
— И това не го знам, господарке. Беше някакво плато. Много хора имаше този бей.
— Сигурно и при него сте се научили на много неща?
Ибрахим вътрешно се засмя. Че как да не се е научил!? Мъката, ругатнята, псувнята, фалаката. Че един бей може да бъде по-жесток и от пирата. Да те колят. Да стоиш пред прага на смъртта. Да изгаряш от пламтящата жажда за мъст. Да се заклеваш, че вместо да умреш ти, ще вземеш неговата душа… На всичко това се беше научил все при него.
Нещо се размърда зад живия плет.
30
31