— Така е.
— Значи те също са турци?
— Турци са.
— Тогава? Защо?
— Различни сме. Нашите пътища се разминават по отношение на религия и вяра.
— Какво значение има това? Защо двамата владетели искат да се унищожат един друг, щом са от една кръв, от едно потекло? Не може ли да проявят повече разум и да се разберат помежду си?
— Да се разберат ли, Паргалъ?
— Да се разберат, принце. И бездруго Османската империя е стъпила вече на запад. Може Западът да е на Османската империя, Изтокът — на Сафевидите. Една огромна турска империя, без начало и без край. Една потомствена родова империя, в земите на която слънцето ще изгрява в единия ѝ край, а в другия ще залязва…
— Нима светът е толкова огромен, Ибрахим?
— Много повече!
Сюлейман завъртя глава на две страни, за да покаже, че не възприема тази идея.
— Обаче този твой голям, както казваш, свят се оказа толкова малък, че в него няма място за двама турци.
В същия миг очите на принца заискриха.
— Паргалъ, изглежда, такава е съдбата на турчина. Често се случва да ни се стоварят върху главите родови вражди. Слушай да ти разкажа последната от тях.
Присви очи.
— Някъде там, далече-далече зад земите, които ти наричаш Изток, много по-далече оттам, откъдето моят праотец Ертугрул Гази е тръгнал, за да дойде по тези места, някога живял владетелят Тимур. А начело на Османско — прадядо ми Баязид хан. В земите, откъдето си дошъл ти, го наричат Йълдъръм[32]…
Позамълча. После надълго и нашироко му разказа по каква линия са роднини и че съперничеството им и поредицата от войни помежду им не са били личностни, а политически.
— Отначало османлиите имали надмощие. Прадядо ми султан Баязид като светкавица обикалял сред редиците на армията си. Започнела ли някоя да се отпуска, той се озовавал там и окуражавал войниците. Ханът на османлиите още не знаел какво става с войската на Тимур, гледа — отишла някъде. Тъкмо се зарадвал, че съдбата предрешила изхода на войната, преди да дочака и вечерта, когато се разнесло гръмотевично боботене… — Принцът въздъхна. — Нашите отначало помислили, че става земетресение. Явно Аллах не искал да се пролива роднинската кръв на двамата владетели от едно и също потекло, така си го обяснили. Но като погледнали, що да видят — от другия край на равнината се вдигнал облак от прах и идвал точно срещу тях. Тропотът и облакът все повече се приближавали. И изведнъж сред дим и пепел се появили такива гигантски чудовища, каквито до този ден не били виждали. Имали огромни зъби и отпред на главите си — дълги мощни носове…
— Слонове!
Сюлейман така беше погълнат от легендата, която разказваше, че дори не го и чу.
— Чудовищата били толкова грамадни и силни, че разпаряли със зъби коремите на войниците, с дългите си носове вдигали във въздуха изпречилите се отпреде им коне и ги удряли в земята. Не минало и половин час, воините на Баязид хан се разбягали.
— И Ханибал разгромил Рим със слоновете си.
— Знам! — потвърди с глава принцът. — Чувал съм го от моите възпитатели. Слоновете на Ханибал премазали Рим и си отишли. А слоновете на Тимур продължили да рушат Османско.
— Ето и аз това казвам, принце. Ако се бяха споразумели, тези работи нямаше да станат.
— Имаш право — въздъхна принцът. — Само че понякога хората са принудени да правят не това, което трябва, а което не трябва. При това, ако не беше това тяхно унищожително съперничество, онзи нямаше да е Куция Тимур, а Баязид хан нямаше да е Светкавицата. Знаеш ли, Паргалъ, историята е много жестока. Възвеличава победителя, а победения — презира. Само че, макар и рядко, се случва да възвеличае победения като точно такъв победител.
Ибрахим нищо не каза. Само си помисли: „От гордост! Целият им род са толкова горди, че точно тази гордост някой ден ще им изяде главите“.
Почти всеки ден пристигаха новини от настъпващата в земите на Сафевидите армия. И Сюлейман току привикваше Ибрахим да му разкаже събитията от фронта.
— Слушай! Баща ни настъпва, Исмаил пали селата, пали нивите и бяга. Падишахът е изпратил като подарък на тази змия една роба, тояга и пояс, за да го обиди.
— Че подарък може ли да обижда?
Сюлейман се разсмя на глас.
— Дедите на Исмаил са седнали на трона не със силата на ятагана, а като са се престрували на дервиши. Дервишите носят роба, препасват се с пояс. Ходят с тояга в ръка. С този си подарък господарят иска да му каже: „Ти не си воин, а най-много да си един жалък дервиш“. Има и писмо, което бълва отрова. Слушай какво казва баща ми на Исмаил: „Тези, които са се докопали с трудности до трона, трябва да знаят как да превърнат гърдите си в щит срещу стрелите. Любимата, така наречената империя, разрешава да я целува воинът, който може да целуне своя ятаган“.