Ибрахим се учуди. Значи и във враждата си проявяват аристократизъм. И когато нападат, и когато бягат. Внезапно Ибрахим си даде сметка, че откакто дойде в Сарухан, научи много неща. Гледаше на света, на хората, на живота, дори на себе си по друг начин. Геройските подвизи на Александър вече не му се виждаха толкова велики, както преди.
Не мина и седмица, когато Сюлейман се появи с намръщено лице.
— Господарю? Какво има?
— Исмаил! Оня ден, Паргалъ, нали ти прочетох изпратеното от баща ми писмо. Шахът също му върнал отговор.
— Отговор ли?
„Значи тези, вместо да се бият, си разменят писма!“ — си каза наум.
— Да. Една кутия дъвки с опиум и послание от три реда…
— Какъв смисъл е вложил в дъвките, принце?
— Нали който употребява опиум, има красиви видения. И шахът иска да каже на баща ни: „Надрусал си се с опиум, въобразяваш си!“.
— Ами писмото?
В него казва така: „Пиша ти това писмо по време на ловните си забавления, които удължих с най-голямо удоволствие. Свободен си да постъпиш с пратеника ми както желаеш!“. Разбра ли сега?
Нищо не беше разбрал. Сюлейман го усети по погледа.
— Той унижава и баща ми, и армията ни, като заявява: „Твоето нападение не ме интересува, не ме е страх от теб. Аз си гледам удоволствията, забавлявам се!“ Не можа ли да разбереш сега? Висша политика. Трябва добре да я усвоим. И аз, и ти! Като му дойде времето, ще ни притрябва.
И Ибрахим смяташе така. Наби си го в главата. Току-виж му притрябвало един ден. Тази размяна на писма, изразите на двамата владетели, образите им! Бяха го омаяли. Това беше по-фатално и от воюването.
— При това положение баща ви, тоест господарят ни, какво ще прави?
— Ще гони Исмаил. А шахът ще бяга. Тези дни баща ни се придвижва към долината на Чалдъран.
— Ами пратеникът? — попита Ибрахим. — Онзи, пратеникът на шаха… Нали в писмото до господаря Исмаил му казва да направи с пратеника какво си ще. Какво стана с него, знаеш ли?
— Изпратили го откъдето дошъл.
— Изпратили го обратно? — учуди се Ибрахим. Той очакваше да му каже: „Убихме го“.
— Да. Името му е Шахкулу[33]. Баща ни написал, че му връща обратно пратеника. Но без уши и без нос, разбира се!
Същата нощ Ибрахим не можа да заспи. Това, което чу от Сюлейман, държавните и политически дела, тази изпипана като бродерия висша дипломация — всичко това го изплаши. Душата му се стегна. Ако съдбата му го беше оставила в Парга, щеше да стане най-опитният рибар. Щеше да улавя неулавяни досега риби, щеше да се опълчва на Посейдон, също като баща си. Можеше да отиде във Венеция, търговец да стане. Можеше и да забогатее. Да притежава кораби, да пренася подправки и коприна от Индия и Китай. Дори в чифлика на Касъм ага да беше останал, пак щеше да има надежда и бъдеще за него. При това беше любимецът на Ферахшад. Тя непременно щеше да го направи надзирател след Халил ага. Той щеше да ръководи чифлика, парите, търговските работи, наемната ръка, селяните, чаршията, пазара… Нали госпожата казваше: „Какъв ти роб!“; и той щеше да забрави, че е купуван и продаван, щеше да си живее като бей, скрил дълбоко в мозъка си, в сърцето и душата пламъка на отмъщението. Денем щеше да гали земята, напращелите с грозде салкъми, а нощем — Ферахшад.
Но тук… Тук той нямаше никакво бъдеще. Какво бъдеще можеше да има, какво можеше да реши за себе си някой, с когото се разпорежда принц? Разкош? Хубаво! Но трудно можеше да го притежава, даже — невъзможно! А и да го притежаваше, трябваше да го пази. Не му оставаше нищо друго, освен да се възхищава на тези хора. Отдавна разбра, че не може да стане Александър. Освен това вече охладня към това избрано по достойнство за себе си име, охладня от деня, когато разбра, че човекът, който му почерни живота, който пося семето на омразата в детското му сърце, го нарече Александър, само че във варианта на същото име по тукашните земи. И ето на — той стана Ибрахим! Или — робът Ибрааам!
Един роб може и да си има надежди, които да надхвърлят рамките на мястото, където е въдворен. За него обаче тук нямаше нито мечта, нито надежда. Не беше възможно дори и да застане до един завоевател, както казваше Сюлейман, и да бъде неговата дясна ръка. Единственото нещо, което можеше да прави, беше да живее ден за ден и да чака мига, когато щеше да се събуди от този сън.