Изправи се, падайки, ставайки, пое през мрака. По бузите му течеше вода. Истински водопади! Добре де, какво беше това? Вече не валеше дъжд. Какъв беше този бълбукащ по бузите му порой? Едва сега Ибрахим разбра, че плаче. Прегърна мокрия плесенясал ствол на някакво дърво. И продължи да плаче, виеше и плачеше, крещеше и плачеше.
— Мамо! — простираше ръце в мрака. — Виж ме, мамо! Виж какво направи твоят малък невинен Жюстиниен, само и само да стане Паргалъ Ибрахим!
ВТОРА ЧАСТ
XLI
ШЕСТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Още не беше съмнало, когато в двора на конака се втурна конник. Слугите се разтичаха. Подковите зачаткаха върху каменната настилка така, че наоколо като светулки в нощта се разхвърчаха искри.
— Луд ли си бе, човек! — шепнешком го схока слугата, който се спусна и хвана юздите на коня да го усмири. — Как може да нахълтваш така по никое време в султански конак!
— Спешно е! — изхлузи се на земята конникът. — Веднага трябва да се срещна със султан ханъм!
— Да, беее! — присмяха му се другите слуги. — Аз пък трябва да се срещна с Негово Величество падишаха! И то спешно! Но той сега сигурно спи, а?
Конникът се поизтупа, пооправи външния си вид и настоя:
— Не се занасяйте с мен, аги! Спешно трябва да се срещна с Хатидже султан! Нося ѝ съобщение!
Той понечи да тръгне, но неколцина изпъчиха гърди пред него.
— Хоооп! Чакай малко! Кой си ти, какъв си? Откъде пристигаш?
— Името ми е непознато. Но щом искате, да ви го кажа. Наричат ме Бурун Копаран[34]. Защото докопам ли някого ей така… — Той ненадейно вдигна ръка и стисна носа на слугата точно отпред. — …хвана ли го ей така, късам и хвърлям! Затова ме нарекоха с това име!
Слугата със стиснатия между пръстите на пришълеца нос започна да се мята от болка.
— Нали ти ме попита откъде пристигам? От Чорлу идвам!
— Без мозък ли си бе, човек! — процеди през зъби един от втурналите се да отърват другаря си слуги. — Остави му носа на мира! Не виждаш ли, горкичкият даже не смее да викне от болка, за да не събуди султанката ни! Няма да я вдигаме заради някакъв си ездач, потънал в прах и пепел. Вземи, че иди да изпиеш една чорба в кухнята. Измий си ръцете, напличкай си лицето! А ние ще кажем на нейните наложнички да те извика в удобно за нея време. Ако пожелае, разбира се.
— Абе какви сте такива неразбрани хора! Или да откъсна още носове, а? Казвам ви, спешно е! Не мога да чакам наложничките ѝ да се събудят! Тичайте да ѝ съобщите. Иначе най-напред ще останете без носове, а после — и без животеца си! Да не кажете, че не съм ви предупредил!
Той пусна зачервилия се от болката нос. Посегна към другите слуги и те уплашено отскочиха крачка назад. Върху пуснатия нос за миг се появиха две бели като вар петна — следи от пръстите на конника. Начаса в тях нахлу кръв. А след нея носът на този човек стана моравосин.
— Отивайте! — повиши тон конникът. — Вдигайте когото щете. Но веднага кажете на Хатидже султан, че е дошъл вестоносец от великия везир Пири Мехмед паша!
Слугите мълчаливо се спогледаха. Този човек, изглежда, не си поплюваше. Видяха, че ако му откажат, техните носове ще пострадат. Носът на другаря им беше станал грамаден. Още му течаха сълзи от болка.
— Да се опитам аз! — подметна единият. — Ако стане, чудесно. Ако ли не, ще изчакаш.
Той се затича навътре, а останалите издърпаха пришълеца към другия край на двора, в кухнята. Тъй или иначе, там беше единственото място, където горяха свещници. Носеше се аромат на току-що сварена сутрешна чорба. По него конникът най-сетне усети колко е изморен и гладен. Докато чакаше султанката да го повика, една паничка чорба нямаше да му се отрази никак зле.
— Ефенди, ако съдим по това, че вдигнахте на крак всичко живо и ни събудихте в толкова ранен час, вероятно новината ви ще е твърде важна?
Хатидже седеше зад паравана с все още сънени очи.
Бурун Копаран направи от другата страна дълбок поклон пред невидимата жена.
— Султанке…
— Казали сте, че ви изпраща великият везир. Дано да е за добро. Нали Пири паша щеше да чака баща ни в Чорлу? Така се зарадвах, като получих вестта, че пристигат заедно в Одрин. Ние вече се подготвяме. Очите ми са отправени към пътя в очакване на победителя — нашия баща.
През квадратчетата на паравана тя забеляза, че по лицето му пробягна смущение.