Ибрахим се поклони и излезе. Едва се сдържаше да не хукне презглава по коридорите.
Идеше му да закрещи от все душа към изгряващия ден: „Господи! Не съм роб! Не съм роб! Не съм вече стока за продаване и купуване!“
Внезапно се случи нещо съвсем неочаквано. Пред очите му изникна онази злокобна нощ. Нощта, когато небосводът изливаше върху земята своя гняв. От мястото, където се беше притулил, виждаше Карадут. Отчаянието върху лицето ѝ. Неописуемата мъка в очите ѝ. Тя прегръщаше с ръце бебето в утробата си, говореше му: „Не се сърди на татко си, бебче! Аз съм си виновна!“
Преживявайки отново момента, когато Мюнире се канеше да полети, Ибрахим настръхна, обхванат от неистова скръб. В ушите му зазвъня гласът на застаналото пред прага на смъртта момиче, чийто кристален смях някога беше символът на радостта и щастието в чифлика на госпожата: „Нека баща ти да се спаси, бебче! Поне един роб да се усмихне!“.
Сбъдна се това, което изрече Карадут. Щастието се бе усмихнало поне на един роб. „Карадут! — отрони се от устата му. — Виж, спасихте ме! Нямам вече вериги!“
Буца заседна в гърлото му. „Пресвета Дево Марийо! — изтръгна се молитва от дъното на душата му. — Ако ме гледат от божествените райски селения, извести ги за моето щастие. Да видят, че ненапразно са скочили в пропастта!“
XLIV
Хатидже полудяваше от нетърпение. Непрекъснато си повтаряше: „Къде си? Идвай вече. Виж, батко Сюлейман, как те очаква тронът на османската държава!“.
Минаха осем дни, откакто Пири Мехмед паша изпрати вестоносеца в Сарухан да съобщи на Сюлейман за смъртта на падишаха. А той още никакъв не се появяваше.
Повече не можеха да чакат.
Шейхюлислямът Зембилли Али ефенди отсече:
— В никакъв случай… Недопустимо е да се изчаква погребение, грехота е. От пръстта дойдохме, на пръст ще станем. Тялото час по-скоро трябва да се слее със земята!
Великият везир и главният лекар бяха на едно мнение, те изкопаха дупка в палатката на падишаха и временно го погребаха там. Засега успяваха да пазят в тайна смъртта на баща ѝ, но докога можеше да продължи това? Нима еничарите не любопитстваха какво става с падишаха, който цяла седмица вече не излизаше от палатката си.
Хатидже стоеше при шадравана в градината и се взираше в отсрещния бряг. От дни наред очите ѝ бяха приковани все в издигнатата посред морето бяла кула. Оттам, зад нея, трябваше да се зададе батко ѝ Сюлейман.
Нетърпението ѝ нарасна още повече, след като намери скритото от баща ѝ писмо на същото място, което той ѝ пошушна на ухо, и го прочете.
Османската империя имаше много по-важни тайни от неоповестената смърт на падишаха. Ако се разчуеха, ако ги разкриеха, можеше да настъпи истинско бедствие. Час по-скоро трябваше да се вземат мерки. Сюлейман трябваше да предприеме действия, преди шпионите да са надушили истинската причина баща ѝ да напусне столицата.
„Пири паша е чудесен човек!“ — помисли си Хатидже. Не стига, че е скрил тялото на баща ѝ, ами той самият се предрешил и в униформата на военен пощальон се върнал предния ден в столицата. Възрастният велик везир беше разтревожен колкото нея. Същата сутрин се отби при Хатидже и сподели:
— Времето здраво ни притиска. Не сме си изтупали още праха от краката, а посланиците на Венеция и Генуа вече заявиха, че искат аудиенция. Сигурно са заподозрели нещо. Негово Величество падишахът трябва да бъде коронован час по-скоро.
Трябваше. А го нямаше!
„Хайде, скъпи батко! Хайде, батко мой красив! Хайде, батко мой султан! Ела и си седни на трона! Направи каквото трябва, за да изпълниш завета на нашия баща!“
Сюлейман обаче живееше като че ли в някакъв друг свят. Откакто Гюлбахар му роди син, той коренно се промени. „Само да го видиш! — ѝ пишеше в последното си писмо. — Още отсега показва темперамент. Мустафа наполовина се е метнал на нас, другата половина — на дядо си. Като те погледне, ще помислиш, че Явуз Селим е навъсил чело.“
„Кой знае колко му се перчи вече Гюлбахар!“ — помисли си Хатидже. А после се ядоса, че въобще се е присетила за това. При тези големи тревоги, които са им виснали над главите, нима батко ѝ ще вземе да се занимава със съпругата си? Едва ли. Той не обичаше жена си. Не мислеше, че и майка ѝ я обича. Беше вироглава. Горделива. Създали я бяха сякаш планините, откъдето дойде. Но ето, беше дарила Сюлейман със син! Какъв ти син, Сюлейман щеше да е падишах, значи беше родила принц. Махидевран щеше да е майката на бъдещия падишах. Ех, ех, ех! А собствената ѝ утроба щеше да си пресъхне, без да даде поне един живот.