LXI
Реши ли Аллах веднъж да ти даде, после ти дава всичко в изобилие. И болки, и радости. В живота на Хатидже болките останаха в миналото, в дома ѝ се изсипваше радост след радост.
Първо Небиле ѝ пошушна на ухото:
— Султанчице! Трудна съм, изглежда.
— Изглежда ли?
— Ъхъ… Срам ме е… Не можах да се обърна към никого.
Хатидже извика в конака всички акушерки. Прегледаха Небиле, питаха я и разпитваха. Накрая всички стигнаха до едно и също мнение:
— Чакаме си мюждето[38], красавице! Скоро ще ставаш майка!
Хатидже направо полудя, хвръкна от радост. Забрави, че е султанка, забрави, че е съпруга на великия везир, взе да подскача, да пляска с ръце.
Небиле… Нейната едничка роза! Тя беше напъпила!
От този ден тя понесе Небиле на ръце.
Господи, колко ѝ отиваше да е бременна!
— Какво искаш да бъде?
— Момиче.
— Защо? Съпругът ти не иска ли момче?
По лицето на Небиле плъзна свенлива усмивка.
— Али иска това, което искам и аз.
Я виж ти, я виж ти, трепна ѝ сърцето. Малката Небиле пораснала, омъжила се и омаяла съпруга си дотам, че да казва: „Той иска това, което искам и аз“! А сега се подготвяше да става и майка.
— Кога забеляза?
— Преди повече от седмица.
Хатидже се навъси, все едно се е разсърдила и обидила.
— И цяла седмица го кри от твоята султанчица, а? Ще видиш ти!
Двете гнезда в двата края на Ат мейданъ плуваха в щастие. От едната страна — султан Сюлейман и несравнимата красавица Хюрем. От другата — тя с Ибрахим.
Ибрахим се отнасяше към Хатидже по-зряло от очакваното, по-изискано, по-вълнуващо. Тя не беше много сигурна защо го правеше — дали защото я обичаше, или защото беше сестра на падишаха, но вече не я беше грижа. Нямаше намерение да засенчва щастието си с тревоги, страхове и ненужни въпроси.
Падишахът не задържаше Ибрахим до късно. А пък Паргалъ, още щом се върнеше у дома, не забравяше да целуне жена си по бузата, дори да беше заспала. Хатидже наужким се събуждаше, протягаше се и обвиваше ръце край врата на мъжа си.
От време на време сама се питаше дали не прави грешка. Не му ли идваха прекалено много любовните игри, тя нали знаеше, че този мъж работеше до посред нощ, а сутрин, преди още да прочетат езана, хукваше към залата под кубето?
Не мислеше, че Ибрахим би се оплакал от това. Той веднага я грабваше в ръцете си и като луд започваше да я целува. Увличаше я в неописуеми удоволствия. Понякога ръцете му я галеха по цялото тяло като пролетен вятър. Настъпваше момент, когато вятърът се превръщаше в буря, в ураган. Запъхтени, едновременно достигаха върха на удоволствието. Уталожваха си един друг дишането и заспиваха.
Една заран се събуди, когато Ибрахим вече отдавна беше излязъл. Чернокожа прислужница се промъкна леко в стаята ѝ и дръпна завесите. Взе метнатата в краката ѝ сутрешна роба, за да ѝ я облече. Хатидже стана, зави ѝ се свят. Едва се задържа. Отново се отпусна на леглото. Притъмня ѝ, стисна очи. Въпреки това отгоре надолу започнаха да се въртят бели линии.
— Султанке?
Хатидже я чу, но не отвори очи. Стисна ги още по-силно с надеждата, че няма да вижда въртящите се бели черти. Напразно.
Започна и да ѝ се гади.
— Тас! — едва успя да продума. — Донеси ми тас!
Прислужницата се развика: „Момичета!“, и излетя навън, а в това време завесата пред очите на Хатидже се вдигна.
Господи! Дали може да е това? Хрумналото ѝ предположение заличи всичко. Нищо не остана и от световъртежа, и от гаденето.
Когато момичетата дотичаха, завариха Хатидже седнала в леглото.
— Няма нищо! — каза им тя. — Мина ми. Добре съм. — Не забрави да ги предупреди да не казват на никого нищо. — Зави ми се малко свят и толкоз. Сега съм добре.
Но дълбоко в себе си се молеше: „Всевишни! Моля те! Нека това, което си помислих, да ми се случи наистина!“.
И тя като Небиле известно време не каза на никого. Дори и на нея не подшушна. Защото още щом го чуеше, щеше да се развика: „Султанчице!“, и щеше да струпа над главата ѝ всичките акушерки, както направи самата тя. Казваше си: „Но ти си Хатидже султан. Сестрата на султан Сюлейман. Законната съпруга на великия везир Ибрахим паша. Трябва да си сигурна. Не бива да вдигаш на главата си цялата османска държава само заради един световъртеж и едно гадене!“
Гаденето и световъртежите станаха неизменна част от живота ѝ. Много внимаваше някой да не забележи, че повръща.
Коремът на Небиле вече започваше да се очертава. Ами нейният? Заставаше пред сребърните огледала, проверяваше положението. Дали не бързаше? Издуваше ли се коремът още от първите месеци?