„Защо го прави? — запита се тя със стегната душа. — Защо Ибрахим не се отърве от Гюлбахар?“
Това бяха опасни игри, много опасни!
Вече със сигурност знаеше: Хюрем нямаше да позволи да продължат. Чакаше само деня. А като настъпеше този ден, всеки участник в тях щеше да увисне на въжето.
Вече в колата, изведнъж прошепна:
— Не, драга! Няма да стане!
Но червейчето на съмнението, пропълзяло веднъж в нея, вече я гризеше отвътре. Колко разпалено Хюрем оправдаваше заминаването на съпруга ѝ за Египет! Даже и да не му беше враг, ясно бе, че не го обичаше. Тогава защо изведнъж се загрижи толкова много за Садразам паша? Предположението, което ѝ хрумна, я уплаши още повече. Дали пък точно тя не беше внушила на падишаха идеята да изпрати великия везир да потушава бунта в Египет? И сигурно беше пуснала в ход най-изкусните думи на своето красноречие. Хатидже сякаш я чу да казва: „Мисля си, че Негово Величество моят султан желае да възложи тази работа на Ибрахим паша. Жалко, още е младоженец. А и Хатидже султан доста ще се разтревожи от такава новина“… След което е изпуснала една въздишка, впила е онези свои очи, които вземаха ума на батко ѝ, в неговите и не е забравила, разбира се, да прибави и лъчезарната си усмивка: „Но както винаги, господарят има право. Това е истината. Ибрахим паша ще отиде и ще потуши бунта. Ще уцели със стрелата си право в сърцето тези тук, които злословят, че не е достоен за везирството, и му копаят гроба“.
Вечерта Хатидже така и не се усети как го направи. Ибрахим се върна пак късно. Изглеждаше притеснен и замислен. Тя заговори направо:
— Както Хюрем хасеки ми каза…
Видя го как още като чу името, съпругът ѝ цял настръхна.
— …има една молба към теб.
— Тук ли дойде хасеки?
— Не. Аз ходих при нея. Каза: „Като изпраща отново писмо на Гюлбахар хатун, нека ѝ напише много поздрави и от мен“.
Лицето на Ибрахим се вкамени. „Знае! — това беше първата мисъл, която му дойде наум. — Проклетата червена глава знае!“
Но как? Толкова сигурен беше в човека, който отнасяше и донасяше писмата. Всъщност ако падишахът го попиташе, имаше готов отговор: „Имаше една-две молби за някои необходими на Негово Превъзходителство принца неща, както и за възпитателите“.
Но друго едно подозрение, което му се загнезди в главата, направо го хвърли в паника. Ами щом Хюрем знае, че си кореспондират, дали не се е докопала до писмата, дали не ги е прочела?
Вярно, и двамата си пишеха с шифър, но на всеки що-годе умен човек нямаше да му е нужно да си блъска главата по цели дни, за да се сети, че в израза: Докато съществува моето цвете, кой ти гледа магарешките тръни, та ако ще да са не един и два, а хиляда!, цветето е синът на Гюлбахар Мустафа, а магарешките тръни — принцовете на Хюрем.
Малко се поуспокои. Но веднага се присети, че тя му беше написала: Оня ден един човек ни прочете приказката за Шахмеран[39]. Да, нали не обичаме змията, врагове сме ѝ, ще ѝ смачкаме главата, но пак има някои шахмарани, които си спасяват живота“.
Боже господи, Боже господи! Вярно, той пък ѝ беше написал, че не трябва да слуша такива приказки, които прогонват съня, но… проклета жена! Замисляше даже да пусне змия в двореца, за да убие Хюрем и принцовете ѝ. Не, нямаше нужда от подобни неща. Ибрахим познаваше Сюлейман. Падишахът нямаше да погази правото. А правото беше на страната на Гюлбахаровия син. Колкото и много да обичаше Хюрем, той нямаше да отнеме правото на Мустафа и да го прехвърли върху най-големия от принцовете на Хюрем — Мехмед.
Настъпи мъртва тишина. Паргалъ не вдигна глава да я погледне. Цялото му внимание беше съсредоточено в ръцете, сякаш държеше нещо в тях.
„Пише си! Пише си писма с онази, проклетата от планините! — размисли се Хатидже. — Глупак. Вместо да се постарае да спечели благоразположението на Хюрем, се е повел по ума на Гюлбахар!“
— Пишеш си с нея, нали, Ибрахим?