Не знам днес кой ден е, откакто замина. Колко лошо! Ако знаех на коя дата ще си дойдеш, щях да броя дните от нея, отзад напред, но нали не я знам. И аз смятам минута по минута, час по час, ден след ден.
Ибрахим беше започнал първото си писмо така: Днес е осми януари. Тук денем е много горещо. А нощите са ледени. Дори звездите замръзват.
Следващите писма на Хатидже също бяха изпълнени с любов и копнеж. Написа на мъжа си колко е пораснало бебето в корема ѝ. Неговите отговори обаче приличаха на войнишки рапорт:
Получих писмото ти. Добре съм. Не се притеснявай за мен. Оставихме Дамаск зад гърба си. Напредваме към Палестина. Войската отсега трепери от страх пред пустинята.
В същия страх изпадна и Хатидже. Пустинята! Пясъците, които изгарят хората, които ги поглъщат целите. Пясъчните бури. Ами ако го връхлети някакво бедствие… Ами ако изгуби пътищата… Ами ако се разболее…
Отиде си в стаята. Вдигна капака на раклата. Започна да брои резките, които дълбаеше от вътрешната му страна. После резките заподскачаха пред очите ѝ. Отказа се. Ето на, бяха изминали цели месеци.
Тя продължаваше да пише и изпраща все в същия порядък, но дълго време от Ибрахим не дойде писмо.
Отначало не се трогна. Ех, работата му е много и тежка, с това потисна копнежа. Изминаха още три дни. Седмица. Още десет дни. Вече не можеше да се отърси от нарасналите подозрения. „Един ред! — изплакваше тя на Небиле тревогата си. — Толкова ли няма време моят паша за две думи: „Добре съм. Не се притеснявай!“. Хайде, през деня както и да е. Но през нощта… Напиши го през нощта. Не, не, разсеян е!“
Хатидже се мъчеше да докара от девет кладенци вода, за да намери някакво оправдание, но в ума ѝ се закотви една дума: „Нощта!“. Какво правеше Ибрахим нощно време? Беше се наслушала за легендарната красота на арабските момичета. С очите си ги беше виждала и в харема. Дали не се е заплеснал по онези красавици и да е забравил своята Хатидже?
А пък откакто една нощ сънува как една увита в тюлове арабка танцува пред съпруга ѝ, врящото в нея подозрение стана непоносимо. Още щом се събуди, седна и написа:
Никаква съвест ли няма в нашия ефенди? Няма ли капка милост към съпругата си, която изгаря тук от копнеж? Защо се скъпите да ми напишете поне един ред за вашето здраве? Или нямате възможност да пишете заради приятно прекарваното с арабските красавици време? Ах, безсъвестни… Кажете поне на някого да ни напише вести как сте със здравето.
Не пропусна в края на писмото да капне и една сълза. Очерта изсъхналото петно с мастило, а до него кацна и забележката: Капчица от бисерите, които отрониха очите на вашата Хатидже от копнеж по вас.
Този път отговорът не закъсня. Не мина и месец, когато ѝ донесоха писмото от Ибрахим:
Моя Хатидже, бисер на моята душа… Цвете мое…. Как би могъл Паргалъ да вдъхне аромата на друга роза, освен теб?
Толкова бе написал. Нищо повече.
Въпреки тези няколко сладки думи, Хатидже беше убедена, че нещо се е променило. Душата ѝ не я теглеше да ходи до двореца, за да провери дали не е пристигнала някаква вест за него. Забелязваше, че необяснимо защо просто не ѝ се искаше да се среща с Хюрем. Защото всеки път, когато се виждаше с нея, се притесняваше, че трябва да отговаря пред себе си на въпроса: „Мога ли да бъда приятел с някого, който е враг на съпруга ми?“. И защото всеки път си даваше сметка, че не знаеше отговора. А си даваше сметка и за това, че имаше един-единствен отговор: „Не мога да бъда приятел с врага на съпруга ми. Не е редно“.
Един ден се случи нещо, което изобщо не желаеше. Без никакво известие пристигна Хюрем. И двете си изиграха ролите добре.
Хатидже я посрещна още в подножието на стълбището.
— За бога! — викна Хюрем. — Какво търсиш на стъпалата в това състояние?
Поговориха си за туй-онуй. Хюрем попита дали е получавала вести от Ибрахим паша. А тя я излъга:
— О, да! Всяка седмица!
Хюрем, разбира се, знаеше, че не е получавала. И ни в клин, ни в ръкав каза:
— И аз снощи попитах Негово Величество моя султан дали Садразам паша е стигнал до Египет. „Много мина, малко остана“ — каза господарят. Не можеше да се нахвали с успехите му. „За награда изпратихме на нашия зет един арабски кон“, така заповядал. Струвал двеста хиляди златни дуката. Написал му и бележка: „Зетко паша, като се завърнеш, ще се качиш на него“.