Прав излезе. Сюлейман се обръщаше към него само с едно сухо „паша“. Нямаше Ибрахим, нито Паргалъ, нито пък зетко! Със свито от страх сърце продължи да чете:
От месеци си надалече. Първо чакаш вест от съпругата си, естествено. Дръж се сега Паргалъ, да не паднеш! Роди ти се син като звезда! Казал си повелителят да му даде името. Така и направихме. Нарекохме го Мехмед шах. Да расте с името си! И Хатидже, и синът ти са добре!
Ибрахим почувства как тревогата, която беше притиснала сърцето му като менгеме, се разсея за миг. Знаеше, че не раждането на син породи радостта и спокойствието в душата му. Разбра, че не е загубил вниманието и обичта на падишаха към него, това го зарадва много по-силно.
Зетко паша… — Ето че най-сетне Сюлейман го беше написал. — Липсата ти в столицата се усеща по-силно от всякога. Мелодиите на твоята цигулка звучат в ушите ни. Тук има прекалено затъжени за теб. И ние сме сред тях. Взираме се в пътя ти, в думите ти, в ума ти...
Само това му беше достатъчно, за да изпадне във възторг. Всичко беше наред. Сюлейман пак го беше нарекъл „зетко паша“. Написал му беше, че се е затъжил за него. По-нататък можеше и да не чете, но го прочете.
…Може би си казваш: аз тук зачеркнах от списъците предателя Ахмед, но се питаш какво ли прави повелителят с жестокия Ферхад?…
Какво ли можеше да става с Ферхад паша? Той си имаше здрав стожер. Женен беше за по-голямата сестра на падишаха, заварената сестра на Хатидже — Бейхан султан.
…Решихме, че може би зет ни Ферхад ще поумнее, ще се усмири, ще спре да пролива кръв без повод и причина, ще се откаже да наказва с изтезания, затова го смъкнахме от поста му на везир и го направихме управител на Семендере[40]…
„Охо!“ — наостри вниманието си Ибрахим. Падишахът беше свалил този човек от коня, за да го качи на осел.
…Но не си взе поука. Не ни остави друга възможност. Който нанася вреди на държавата, няма как да се отърве от наказанието само защото е зет. Тези дни Хатидже и Хюрем ханъм се опитват да утешават овдовялата Бейхан султан. Но така или иначе не смятаме, че се е разстроила кой знае колко…
Значи това му подсказваше сънят.
Значи това, че го питаше как е, думите за липсата му и похвалите бяха чисто и просто само поводът. Истинската цел на посланието, което държеше в ръцете си, беше точно тази новина.
„Виж накъде изби сънят ни! — обвиха го облаците на тревогата. — Внимавай къде стъпваш, Паргалъ! Да си зет не значи, че главата ти няма да падне!“ Какво друго беше това, ако не предупреждение?
В края на посланието си падишахът пишеше: Връщай се вече! Явно се опасяваше авторитетът, на който се радваше Ибрахим в Египет, да не му вземе акъла и да го доведе до лоши последствия. Страхуваше се богатствата на Египет, великолепието и могъществото, с което разполагаше самостоятелно, да не завъртят главата и на Ибрахим.
Нави рулото с посланието, целуна го пак и го допря до челото.
— Да направим каквото трябва, Реис! — каза. — Повелителят иска да се връщаме.
Капитанът се засмя. Ибрахим така и не разбра защо. Защо се смееше този човек? Нима беше забравил, че се намира пред великия везир?
Обърна се към кораба зад гърба си. Едва сега видя прекрасното нещо, което сваляха по направения дървен мост между палубата на кораба и пристанището.
— Един арабски кон! — му каза Селман Реис. — Струва двеста хиляди златни дуката. „Достоен е за моя зет пашата!“ — така каза повелителят и го изпрати.
Господи! Такова нещо Ибрахим не беше виждал. Конят блестеше под палещото египетско слънце. Беше впрегнат в цялата сбруя. Инкрустирана със сърма, сребро и злато. Точно по средата на челото, между двете уши — аленочервено перо с прикрепен изумруд.
Ибрахим моментално се озова при коня. Не можеше да повярва. Всяка фибра на този кон трептеше. В един момент се освободи и се изправи на задните си крака. Четирима войници му опънаха юздите и той изцвили раздразнено.
— Оставете го!
— Ваше Превъзходителство паша!
— Пуснете му юздите!
Конят погледна косо с черните си очи човека, който го галеше по врата, по гривата. Подуши го. С предния си десен крак зачатка по пристанището.
Без да спира да го гали, Ибрахим попита:
— Имаш ли си име?
Отговори му един от войниците:
— Карабарут! По време на пътуването не допусна никого при себе си. Изрита двама от нашите и сега са на легло. Единият още е със счупени прешлени, така си лежи. Ние решихме да го кръстим Карабарут!
40