Ибрахим си каза: „Не! Той вече се казва Буцефал. Това е конят на Александър Македонски!“ Спомни си дървеното конче в Парга. И то се казваше Буцефал. А сега Господ му изпрати истинския. Наведе се към него и му прошепна:
— Буцефал!
Конят изправи уши. Обърна се и пак го погледна. Изпръхтя през ноздрите си с все сила. Въпреки протестите на войниците, Ибрахим пъхна левия си крак в обработеното със злато сребърно стреме, вдигна се, прехвърли дясното си бедро над екипировката на коня и се настани върху обработеното със скъпоценни камъни и филигранни плетеници седло.
Мили боже!
Очите му се заслепиха от надписа върху топката на седлото, изписан с миниатюрни бисерчета:
На завоевателя на сърца…
LXVII
Ибрахим се завърна след единадесет месеца съвършено променен. Хатидже живя цяла година с надеждата, че ще се оправи, но нищо не беше както преди. Просто нямаше как да стане. Защото Ибрахим не се спираше. Някои нощи оставаше в двореца. „Повелителят не ме пусна“ — ѝ казваше. Много често отсъстваше и за проверки на армията. На два пъти изчезна — и ни вест, ни кост. След което научи от брат си, че е бил отсреща, в Гюзелджехисар.
— Че каква работа има в крепостта?
— Хатидже, няма да седнем да разпитваме Садразам паша какво е правил там. Има си, разбира се, някакъв повод. Ти се занимавай с Мехмед шах.
Един-два пъти се опита да му се оплаче:
— Паша, ние се затъжаваме за вас дори и когато сте в столицата.
— Права си, моя Хатидже, но докато този неверник Карл Пети се стяга да хвърли срещу нас цяла Европа, за нас няма мир и покой.
За Египет Ибрахим отлетя като вятър и се върна като вятър — точно така, както го беше казал. Сега обаче беше във вихъра си.
Сякаш за Египет бе заминал Ибрахим, а се бе върнал някой друг.
Хатидже едва успя да намери време, за да му разкаже за посещението на Хюрем. Като сподели, че се е уплашила от думите ѝ, съпругът ѝ отговори:
— Не се бой! Хасеки има право. Иска да застанем на нейна страна. Докато тя е с господаря, нашето място е ясно.
— Значи ще ѝ помогнеш по онзи въпрос?
— Хатидже, мястото на Ибрахим е там, където е Негово Величество падишахът.
Тя веднага изтича при Хюрем с надеждата, че ще я зарадва, като ѝ сподели какво е казал Ибрахим. Но отговорът ѝ я разтърси:
— Какво да ти кажа, Хатидже. Негова си работа! Отсега нататък всеки да си върви по пътя.
— Но той…
— Ето че е определил ясно мястото си.
— Не се ли радваш? Той казва, че е на страната на повелителя. Това…
— Да стои на страната на падишаха си е негово задължение. А да стои на наша страна е съвсем друго нещо.
Едва тогава разбра, че дори батко ѝ да обяви за престолонаследник не нейния син — принц Мехмед, а сина на Гюлбахар — Мустафа, Хюрем нямаше да се откаже от борбата.
В името на тази цел тя беше заложила главата си. И който се опиташе да я спре, вече ѝ ставаше враг. Ибрахим си е Ибрахим, падишахът — падишах, светът — свят.
Това го знаеше единствена Хатидже! И никой друг!
Не беше изминала и година, откакто султан Сюлейман взе на ръце Ибрахимовия син и му прошепна в ухото „Мехмед шах“, когато отново тръгна на поход. Заедно с Ибрахим и неговия Буцефал. Конят, който за всеки друг беше Карабарут.
Този път Хатидже не остана без вести. Падишахът пишеше на Хюрем много често, а Ибрахим — на Хатидже. В писмата на Сюлейман имаше и стихове, посветени на Хюрем, под които той се подписваше като Мухиби. А Хюрем пък отвръщаше на Сюлейман: Как само горя от любов, как само чезна от копнеж, същинска роза пресушена.
Знаеше го, защото тя ги четеше на Хатидже.
А ето какво представляваха писмата на Ибрахим: Как си? Аз съм добре. Не се тревожи. Целуни Мехмед шах от мен!
Разказваше ѝ още и за местата, през които са минали, за построените мостове, за превзетите крепости, за падишаха — колко много го обича и как го хвали, а другите паши как му завиждат и как от завист направо полудяват.
Хюрем не знаеше тези неща. Защото Хатидже не ѝ ги четеше.
Новините за победите пристигаха една след друга:
Имперската армия излезе на Дунав. Спахиите си поят конете в Дунава.
Унгарската пуста е премазана от край до край.
Нека да се знае радостната новина: Ибрахим паша превзе крепостта Петерварадин.