— А що се отнася до Мухсине — продължи Хатидже, — тя е в женското отделение. Много ѝ се удава шиенето. Ще я връча на шивачките. Тук ще живее. Ако си влюбен в нея, но истински влюбен, нищо не мога да ти кажа. Трябва да знаеш и това — момичето е предпочело да се предаде на теб, вместо да бъде робиня. Както някогашният роб Паргалъ, значи. Това, че е паднала в твоите обятия, не е било от любов, не е било заради черните ти очи. Ако го възприемеш… как да ти го кажа, паша, ако си потъпчеш гордостта, ще я потърсиш. Ако си кажеш: „Не! Не може повече!“, ще я оставиш. И Мухсине ще бъде при мен щастлива и защитена. Няма да бъде принудена по задължение да се оставя в нечии обятия. Току-виж днес, утре ѝ излязъл и късметът. А ти — върви накъдето си щеш, Ибрахим, ще е по-добре за всички. За мен така е по-приемливо. Е, какво ще кажеш, разбрахме ли се?
Ибрахим погледна жена си с огромна болка. Срам, гняв, благодарност, всякакви чувства се смесваха и бушуваха в главата му.
— Ти, Хатидже, знаеш кое е най-добре — измънка едва-едва.
Обърна се настрани, за да не проличи, че очите му се напълниха със сълзи. Хатидже обаче видя каквото ѝ трябваше. Паргалъ плачеше! Сърцето я заболя. Не беше искала да го вижда такъв.
Той беше нейният красавец с извитите като полумесец вежди и омайните очи. Нейният Ибрахим, който ѝ вземаше ума с приказките си, който я омагьосваше с мелодиите на цигулката си, който я подлудяваше с пръстите си, с устните си.
Великият везир на Османската империя.
Той беше пашата любимец на султан Сюлейман.
А сега плачеше!
Хатидже се обърна той да не усети, че е видяла сълзите му, и отиде при дивана си. По стъпките му разбра, че съпругът ѝ си отива от стаята ѝ. И му каза:
— Едно последно нещо! Моли се, Ибрахим, на моя Аллах ли, на твоя Господ ли, на когото вече вярваш, да ти прости за злините, които си сторил!
LXX
„О, Аллах! Колко много неща се случиха за тези седем години! Колко невероятни, колко луди неща!“
Извоювани победи, спечелени от султан Сюлейман рамо до рамо с Паргалъ Ибрахим. Неочаквани поражения. После отново победи.
Така си преценяваше Хатидже изминалите седем години, щом останеше насаме.
Станаха куп неща, които не биваше да стават. А такива, които трябваше да станат — не станаха.
Съпругът ѝ стана министър на отбраната. Дотогава не се беше виждало и чувало падишах да възлага на великия си везир главнокомандването на армията, но султан Сюлейман направи невъзможното възможно.
После, падишахът сключи законен брак с Хюрем. Дотогава изобщо не се беше появявала жена, достойна да сключи брак с падишах. Но Хюрем направи невъзможното възможно. Наложницата Хюрем си беше отишла, дошла беше Хюрем султан!
Не беше нужно да се обяснява, че Ибрахим полудя.
По всичко личеше, че започва да върши някои неща наопаки. Първите му смахнати прояви вече бяха налице.
Един ирански ходжа — Молла Каабаз, вдигна голяма врява с проповедите си, че „Исус е най-великият пророк“. За да го спаси от смъртно наказание, Паргалъ се скара на онези, които не вярваха, че ходжата може да е мюсюлманин, други пък, които му подариха свещения Коран, нахока. Падишахът се намеси и осъди на смърт спасения от Макбул паша Каабаз.
В надпреварата, подета от Хюрем и Хатидже, Хасеки роди още един принц, но и Хатидже не остана по-назад — на бял свят се появи дъщеря ѝ Фюляне.
Красивата Мухсине се омъжи за сина на Джафер ага и замина като снаха в Дамаск.
Вече и Дилшад бе наред.
Кой знае още колко неща, за които не можеше да се сети сега, бяха станали.
И без това Хатидже не можеше да повярва в много от тях.
Прошепнатите от Хюрем думи в деня, когато батко ѝ провъзгласи съпруга ѝ за главнокомандващ армията, непрекъснато човъркаха мозъка ѝ:
— Ах, ах! Негово Величество султанът си играе с огъня, султан ханъм!
— Защо говориш така?
— Военната мощ е това, което държи един владетел на крака. Нашият господар я предаде на мъжа ти. Нищо не остана в неговите ръце.
— Има ли смисъл да показваш толкова подчертана враждебност, Хюрем? Какво се опитваш да кажеш? Че Ибрахим ще направи нещо лошо ли? Това ли имаш предвид?
— Казвам точно обратното, султанке. Господарят направи лошо на мъжа ти.
Хатидже нищо не разбра.
— Можеш ли да вдигнеш тази купа?
— Че защо да не мога? — троснато отвърна Хатидже.