Като видя, че Хатидже не реагира, Ибрахим повиши тон:
— Можеш ли да повярваш? Тя е още дете!
Дете ли? За миг пред очите на Хатидже се появи малкото момиченце, което, примряло от страх, притискаше ръчичките си до гърдите и очакваше в онази брачна стая да дойде звяра с ръцете-паяци, когото тя прие да ѝ бъде съпруг.
— Дете ли? Ти, Ибрахим, изглежда, си забравил, че бях едва на девет години, когато ме дадоха на съпруг. Михримах все пак кара тринадесетата си година. Определена ли е датата на сватбата?
— Не. Щели да изчакат.
В яда си той не забеляза, че физиономията на жена му омекна, леденото ѝ изражение се стопи.
— Ще изчакат, разбира се! — промърмори. — Нали Хюрем трябва да издигне голтака Рюстем! Да го направи везир! Да го вкара в Дивана…
Внезапно тя се обърна към Дилшад и Небиле:
— Момичета, оставете ни за малко насаме!
Изчака ги да си съберат нещата и да излязат.
— Искам да те попитам нещо.
— Еее, питай тогава!
— Ти полудя ли?
— Какво? — раздразнено се обърна Ибрахим. — Какво значи това? Що за въпрос, Хатидже?
— Ето на, доста солиден въпрос! Не ми казвай, че не ти е стигнало до ушите. Всички го говорят. Никой вече не можел да понася гнева ти. Забравил си и уважение, и страх. Навсякъде си се държал като падишах. Назначавал си бейлербей дори без да кажеш на брат ми.
— Да! Като главнокомандващ това си е мое задължение! Господарят ми даде тези пълномощия.
— А батко ли ти заповяда да се хвалиш пред посланиците? „Какво си мислите, че Сюлейман управлява Османската империя ли? Османската държава е в моите благословени ръце! Върви натам, накъдето ѝ заповядам аз! Моята дума се чува! Каквото кажа аз, това става! Господарят изпълнява каквото му кажа, кажа ли му да не го прави, не го прави!” Така си говорел, нали?
— Пълни лъжи! Това са все клеветите на онази вещица! Тя ги пуска тези приказки!
Възможно беше, но там, където няма огън, няма и дим.
— Още ли си пишеш с Гюлбахар? Тайно?
— Неее! — изтръпна Ибрахим. — Защо ме питаш?
— Говори се, че с Махидевран заговорничите да свалите падишаха от власт, за да поемеш цялата власт ти. И след като сложиш нещата в ред — все пак всички излишни неща, — щял си да предоставиш трона на Мустафа. Договорил си се бил тайно и със сафевидския шах Тахмасп да ти окаже подкрепа в изпълнението на този план. Затварял си очи пред внедряването на персийски войници в столицата, преоблечени като търговци и дервиши.
Без да се трогне от физиономията му, по която се сменяха всички цветове, тя продължи:
— При тези твои номера хората на Тахмасп щели да нахлуят в двореца и да съсекат — да не дава Аллах! — господаря, Хюрем, принцовете — един Аллах знае дали не и мен с децата ни. За да не остане никой от Сюлеймановия род. Бил си се разбрал с папата в Рим, с Венеция, дори и с Карл Пети. — Замълча. Опита се да разгадае паниката в очите на мъжа си. — Вярно ли е всичко това, Паргалъ паша? Капан ли залагаш на своя благодетел? Даде ти да станеш велик везир, главнокомандващ, не ти ли стигна, та си тръгнал да измъкваш трона изпод моя брат? Няма ли да се отърсиш от тая твоя алчност, преди да са ти свалили главата от раменете?
Накрая улови омразата и паниката в очите на Ибрахим. С лицето си, с очите си съпругът ѝ говореше други неща. Онези пламъчета в очите на Ибрахим, които тя знаеше кога пламваха и кога се изпепеляваха, искряха отново. По лицето му грееше, невероятна и примамлива, онази усмивка, която я накара да си загуби ума.
— Хатидже, Хатидже… — промълви той.
Господи, колко благ беше пак гласът му!
— И ти ли повярва? Аз толкова лош човек ли съм? Всичко това са клюки, които разпространява онази вещица Хюрем.
— Вярно ли е?
— Опашата лъжа. Клевета! Аз ли съм се договорил с Тахмасп? Аз, който притисках господаря ни да започнем война срещу Сафевидите? Две години поощрявах Сюлейман хан да превземе Тебриз, Багдад. Щеше ли да разпалва война срещу шаха човек, който тайно заговорничи с него?
Щеше да му повярва, ако не го гледаше в очите. И не само тя, ами и всеки, който го чуеше как говори. Може би наистина имаше право, подстрекаваше падишаха за война срещу Сафевидите, но дали не би могъл да си прави и подмолни сметки. Може би като завлечеше Сюлейман чак там… Аллах да ни пази!
Хатидже усети, че оня страх от някакво наближаващо бедствие, който никога не я беше напускал, изпълзява от бърлогата, в която се беше притаил, и започва да обсебва цялото ѝ същество.