Падишахът се изненада:
— Нали ти го уволни миналата година, че лапал рушвети? Ако не бяхме ние, само Аллах знае нашия челебия…
Щеше да е умрял!
— Сега пък искаш да го вземеш със себе си. Защо?
Защо ли? Защо, а?
Паргалъ едва се удържа да не му каже: „За да заровя този сатана в пустинята, затова!“
— Тогава стана грешка, господарю. Повярвахме на клюките. Проницателният ум на повелителя ни избави от грешката. Сега искаме да спечелим сърцето на челебията. Помислих си и за друго — ако Негово Величество падишахът тръгне след имперската армия и хазната остане тук, при господаря, а ние в това време превземем Тебриз и Багдад, нашите храбри воини победоносци ще останат без възнаграждения чак докато се върнат в столицата.
— Добре си го помислил. Давам ти позволението си. Вземи съответните мерки. Дръж се добре с челебията. Така е, взема си рушвети, но не посяга към хазната на Османската империя. Точно такъв ни трябва. Искендер да натовари хазната на камили. Да се осигури охраната. Ако му се случи нещо, да не чака да му отсечем главата, като си дойде. Сам да си свърши работата.
Ибрахим се зави с юргана презглава. Въртеше под него очите си на четири страни. „Не си въобразявай, че ще оставя главата на сатаната за теб, Сюлейман. Искендер ще натовари хазната на камилите — изсмя се той. — И охраната ще им осигури. Бъди спокоен. Само едно не знам — кой ще осигури охраната на сатаната!“
LXXII
Победа, победа, победа… Ибрахим помете като вихър земята на Сафевидите. Възседнал коня Буцефал, той летеше като орел. Детската му мечта вече беше реалност! Също като Александър Велики, стигна до земите, където изгряваше слънцето. Краката му стъпваха по местата, по които беше ходил и той. „Ако той е Александър Македонски, аз ще бъда Александър Паргалъ. Всички ще говорят за победите на Александър Паргалъ и неговия кон.“ В съзнанието му отново оживяха дните, когато влезе наперено в Тебриз с тези думи на уста. Между мечтите и реалността имаше само две малки разлики:
Всеки познаваше коня му като Карабарут. И той самият не беше Александър, а Ибрахим.
И всички говореха за победите на Паргалъ Ибрахим и Карабарут.
Вместо да излезе насреща му, шах Тахмасп подпали даже и собствените си земи и като вятър избяга в пустинята. След Тебриз Ибрахим потегли за Багдад. Крехкият Багдад се предаде.
Влизайки редом до него в Багдад, главният ковчежник Искендер Челеби изпитваше странни чувства. Сега се възхищаваше от човека, който само преди година, стига да му паднеше случай, се канеше да го убие.
„Наистина, този Ибрахим е велик човек!“ — си говореше сам. Вече му беше съвършено ясно защо падишахът толкова го обичаше и поддържаше. Яздеше пред войската. Нито куршум го ловеше, нито гюле, нито стрела. От време на време се обръщаше към него да го погледне. „Готов ли си, Челеби?“ — прогърмяваше гласът му. И като го изричаше, все се засмиваше. Значи беше разбрал, че е допуснал грешка с неговото уволняване. Не го отделяше от себе си и все повтаряше пред войниците: „Добре да пазите Челеби, ей! Да не му падне нещо на главата! Тя ми трябва!“. Е, какво друго беше това, ако не своего рода извинение?
Но не разбираше защо току го питаше: „Готов ли си, Челеби?“.
За какво трябваше да е готов?
А той самият му отговаряше:
— Готов съм, Ваше Превъзходителство паша!
Когато влязоха в Тебриз, изтормозеното от собствения си шах население посрещна Ибрахим с рози. Багдад сам се предаде, великият везир влезе в града като победител.
„Малко му е на Паргалъ да е велик везир и главнокомандващ!“ — реши наум. Изплаши се при мисълта какво още следваше. Той не беше от тези, които се задоволяват с постигнатото. Захихика без глас: „На мен прилича“.
Мозъкът му пламна от нахлулите в мислите му възможности. „Дали този човек нямаше за цел да събори падишаха, както се мълвеше? Като ме питаше все „Готов ли си, Челеби?“, дали не искаше да ми подскаже точно това и да ме попита: „На моя страна ли си?“.
Какво щеше да прави тогава? В последно време пред него стоеше сякаш самият Александър Велики. Също като него премаза земята на персите от единия до другия край, крещеше: „Персеполис! Към Персеполис!“. На такъв можеше ли да се противопостави?
— Еее, какво чакаш, Челеби? — го попита веднъж. — Изпрати му нещо зашифровано. С такъв шифър, че да не се разбира какво казваш, но единствено той да го разгадае.