Скочи от коня си. Застана пред навалицата, която приветстваше Ибрахим паша.
— Приветствайте! — извика колкото му глас държи. — Приветствайте главнокомандващия султан!
И подаде темпото на възторженото гъмжило:
— Главнокомандващ султан! Главнокомандващ султан! Главнокомандващ султан!
Под палещите лъчи на слънцето той, пред хиляди хора, обяви Ибрахим за султан! Когато му дойдеше времето, Паргалъ нямаше да го забрави.
И Ибрахим не го забрави.
Искендер не знаеше, че въпреки гордо вдигнатия си ятаган, великият везир сипе върху него клетви подир клетви. Не забелязваше и друго — че си точеше зъбите срещу сатаната, който извърши сатанинско дело. Населението викаше: „Султан!“, в това време обаче той си мислеше, че Искендер е просто шпионин на султана.
„Нека да шпионира, Паргалъ!“ — си каза. Погледна с искрометни очи към Искендер Челеби, който се чудеше как да му се подмаже. „Многото мина, малко остана. За какво повече ми трябва този негов шпионин, освен да налива към омразата ми още омраза и да посипва върху раните ми сол?“ Часът да закопае сатаната бе ударил!
Пясъкът на пустинята се простираше сред мрака на нощта като сивеещо привидение. Студът сковаваше всичко наоколо, дори и звездите на небето изглеждаха като издялани отломки от лед. Четиридесетте проснати по очи върху пясъка мъже не можеха да бъдат забелязани не само отдалече, но и от съвсем близо. Все едно там лежаха четиридесет пясъчни фигури на мъже или пясъкът ги беше погълнал — всичките! Дори не дишаха.
Един черен скорпион припълзя с невероятна бързина. Спря се върху ръката на единия от мъжете, вдига смъртоносното си жило и се съсредоточи. Опипа вените под краката си. Вслуша се в движението на кръвта по жилите на този мъж. А той, макар и вцепенен от ужас, не помръдна, спря и да диша. Дори най-малкият трепет щеше да е достатъчен скорпионът, който и без това следеше нащрек ударите на пулса му, да забие извитото си като кука жило в тялото му. Молеше се върху ръката му да не падне капка от потта, избила като ситни мъниста по челото, въпреки пустинния студ.
Точно в този момент се разнесе звънът на хлопатара.
Камили… Керванът, който дебнеха, пристигаше.
Скорпионът също чу хлопатарите и шума от стъпките на камилите по пясъка. Уплашен, че си има работа не с едно същество, а с цяло стадо, той се разбърза да се махне. Ако пропълзеше нагоре, от джепкена пак към ръката, а оттам — в пазвата, човекът знаеше, че го чака смърт. Нямаше да издържи, без да помръдне. Разбираше, че с едното убождане вкараната в кръвта му отрова щеше да го парализира само за няколко минути, а след не повече от четвърт час смъртта щеше да го сграбчи и да го отнесе. Добре че не стана така. Скорпионът слезе от ръката му върху пясъка, мина пред очите му набързо и изчезна в мрака по посока на падината, където се движеше керванът.
Четиридесетте мъже не закъсняха да се задействат. Когато най-първата камила се показа в края на падината, мъжете изскочиха от пясъците. Нападнаха кервана с ужасни крясъци. Цвиленето на изплашените камили се примеси с ругатните на охраната.
— Спрете! — извика водачът на кервана.
Той разпозна мъжете, които ги нападнаха с голи ятагани в ръце, по тяхната униформа. Дълги сини потури, син джепкен, червена риза, на главата — син сарък. А по вратовете — привързана червена наметка.
— Това са момчетата на Искендер Челеби!
Пазачите свалиха оръжието си. Но моментално стана ясно, че нападателите нямат намерение да спрат. Трима от тях хванаха първата камила да я събарят. Като ги видя, водачът на кервана викна:
— Хей, крадливи копелета! Какво си мислите, че правите? Не виждате ли флаговете ни, тугрите ни!? Ограбвате хазната на Великата Османска империя ли?
Думите му не оказаха никакъв ефект. Напротив, мъжът, който явно беше командирът на нападателите, си изстреля куршума. Водачът на кервана не успя дори да гъкне, преди да се изтърколи на земята.
— Добре че го каза! — извика този. — Слагаме ръка върху хазната на Великата Османска империя! Тази хазна вече не е на Сюлейман, а на бея на всички бейове — Искендер Челеби!
Схватката беше кратка. В нощта като светулки просветнаха червеникави изстрели. Мракът погълна блясъците на звънтящите ятагани. Ругатните и виковете секнаха отведнъж, така както и започнаха. Натоварената на четиридесет камили хазна вече беше в ръцете на нападателите. Оставиха безжизнените трупове на няколкото убити пазачи. Двама от тях, най-задните, се заровиха в пясъка така, че да станат невидими. По план някои трябваше да се спасят, за да разкажат как войниците на Искендер Челеби са ограбили хазната на Сюлейман.