— Жив и здрав да си, ти, богатият на имена човек! — възкликна развеселен. — Ей, Аллах, виждаш ли какви ги свършихме! Да ти дадем и ние още едно име! Така, откъде си?
Закачливият поглед на Ибрахим изведнъж се помрачи.
— Отдалече… — отрони едва чуто. — Много отдалече. От една страна… толкова далече, колкото е един цял живот.
— Нека. Ти все пак ми кажи. Откъде си?
— Вдигнаха ме от Парга. — Гласът му преливаше от тъга и гняв. — От Парга съм.
— Парга ли? Никога не съм я чувал? Що за страна е тази Парга?
Усети как нещо го жегна под лъжичката. „Не си я чул, а, османлия такъв? — занарежда наум. — Никога не си чувал за Парга, а? Тогава ще те накарам да охкаш и ахкаш! Така ще прославя Парга, че да не остане човек, който да не е чувал за нея и да не знае къде е!“
Очите му се загледаха унесено надалече. Видя наяве вълните, които се разбиваха в скалите на Парга. Подвикванията на надпреварващите се с чайките рибари. Усети мириса на Парга.
— Каква ли е, господарю? — продума. — Много красива. Парга е по-красива от всичко друго.
— Владение ли е на нашия баща?
„На баща ти ли? Откъде накъде ще е земя на твоя баща? Наша си е, на дедите ни.“
— Не. Не е османска. Но…
Гласът му преливаше от мъка. Ибрахим нямаше никакво намерение да я крие.
— Нашите брегове нямали господар. Така говореха рибарите. Тогава бях дете. Какво значи това, се питах. Че ние сме ѝ господарите. Но не било така. Попадали сме под властта на всеки, който ни окупирал. А който ни окупирал, завличал всичко, което намерел. И мене…
Гласът му секна от мъка. Опита се да продължи. Не можа.
Сюлейман се престори на весел, само и само да разсее мъката, изписана по лицето на връстника му.
— Парга, а? — продума доста оживено. — Ето ти още едно име, богаташо на имена! Според мен вече трябва да забравиш всички предишни.
— Да ги забравя ли, господарю!?
— Да. Открих името, което най-много ти приляга.
— Така ли? Мога ли да попитам какво име ми измислихте?
— Паргалъ! Паргалъ Ибрахим!
„Паргалъ Ибрахим“!
В един момент му се стори, че това име е повтаряно милион пъти.
„Паргалъ Ибрахим.“
Хареса му. Прозвуча му още по-ударно, още по-изразително от Паргалъ Александър.
Паргалъ Ибрахим. Откъдето и да го погледнеше, онзи Александър, който препускаше на дървения кон с дървения меч от победа към победа, си беше една детинска амбиция, в която просто се беше вкопчил с любов. Но това… Това си беше знак откъде е. Първо на първо, не беше от Македония, а от Парга. Жюстиниен от Парга. Но изведнъж Ибрахим му се стори много по-звучно от Жюстиниен.
— Паргалъ Ибрахим ли, господарю?
— Да! Много ти отива. Казвам ти, представяй се вече така, Ибрахим.
Той също бе взел своето решение твърдо до мозъка на костите. Каза си: „Точно така ще ме опознае светът, Сюлейман Османоглу — мен, Арманоглу Паргалъ Ибрахим!“.
Наведе леко глава пред принца като за поздрав.
— Нека радост озарява името ти и съдбата!
— Ето на това въобще не се надявам, принце!
— Защо?
Ибрахим погледна настрана.
— Личи си от това, докъде ме доведе съдбата!
— Да ти кажа една мисъл на майка ми, която тя често употребяваше, а на теб да ти е като обеца на ухото.
Ибрахим видя, че физиономията на санджакбея се понамръщи, и добави:
— Принце, след името аз чакам да закачите и обеца на ухото ми. Ще изпълнявам съвета на вашата валиде, кълна се!
— Майка ми се казва Хафза.
Мъжете от свитата му закимаха почтително с глави.
— Тя е доста живяла и патила жена. Съдбата ѝ я довела от палатите на Златната орда чак до трона на Османската империя. От степите на Крим е, оттам. Иди кажи, че не е шанс, съдба, сполука. Естествено, но не чак толкова. Самата тя е водила не малко борби. Моята валиде е вървяла ръка за ръка с Азраил[17]. Дори и ние видяхме времето, когато смъртта я дебнеше на прага. Със сестра ми Хатидже нощем заспивахме, но майка ми седеше в очакване, без да затвори очи.
— Ами… искам да попитам нещо. Само че всички онези там… — Ибрахим посочи с глава към трапезата, където седяха хората от свитата на Сюлейман. — …опасявам се, че ще се ядосат много и пак ще започнат да мърморят.