Споменът внезапно го отведе години назад. Към една бурна нощ, когато го хванаха пиратите. Това бе преломният момент в неговия живот. И сегашният момент беше точно такъв. Сюлейман щеше или отново да му пренапише съдбата, или да го остави като роба свирач и да си продължи по пътя на своята блестяща съдба.
— Какво беше това?
Господи, най-сетне! Най-сетне се чу някакъв глас, някакъв дъх!
Очите на принц Сюлейман бяха залепени върху него. В тях блестеше сиянието на съзерцаваната допреди малко луна.
— Ибрахим — промълви той, — какво беше това, което изсвири?
— Един сръбски танец, принце.
— Вихрен танец.
— Да.
Сюлейман се беше завърнал от света на своя унес, събуди се и свитата му, разнесе се шушукане. С крайчеца на окото Ибрахим видя как мъжете кимаха с глави един към друг — това беше знакът, по който Ибрахим разбра, че са го харесали.
— Сръбският вихър ни грабна от басейна на госпожата и ни отнесе на луната. Ту се натъжавахме, ту се разлудявахме. В някои моменти сякаш препускахме на галопиращи коне в степите…
— Ако ви е харесало…
— Да ни хареса ли? Какво говориш, ей ти, богатият на имена човек? Нима не си даваш сметка? Ти направо ни заплени!
Рязко се обърна към учителя Хюдаи Челеби:
— Лала, хареса ли ти неговото доказателство, фактът? Видя ли в каква божествена хармония тази дъска ту ридаеше безутешно, ту кипеше от жизнерадост?
Челеби се усмихна и кимна с глава.
— Все пак, принце мой, изкуството не е чак толкова в дъската, колкото в пръстите, които я командват.
— Така е, така е! Докато Ибрахим разплакваше цигулката, на Мухиби пък му дойде вдъхновението. Осениха го два стиха.
— Мухиби ли?
— Недей да си въобразяваш, че само ти си богат на имена. Мухиби е нашият псевдоним. Съчиним ли стихотворение, под него слагаме печата: „Мухиби“. Чуй сега, да видим ти пък дали ще харесаш изкуството на Мухиби!
Сюлейман замълча. Плъзна очи към звездите. Поизкашля се веднъж-дваж да настрои гласа си. Сетне с носов глас изля хрумналите му в този момент два стиха:
Свитата на Сюлейман нададе възгласи на възхищение:
— Оооо!
Ибрахим обаче нищо не разбра. Принцът улови погледа му, изпълнен с недоумение, и се засмя:
— Естествено, нищо не си разбрал?
— Простете! Значи още не съм научил езика ви.
— Ами че това не е турски език. Персийски е. Виж: аз казвам: Инлерем танбур-веш, това значи Ридая като тамбура. И по-нататък: багрум делинди ней гиби — Гърдите ми пронизани са като ней[19]; Безм-и гамда — и върху земята на скръбта, мескен олду куше-и хиджран бана! — превърнах кътчето на нашата раздяла в дом. Харесва ли ти?
— Поезията на принца е нещо много по-необикновено от моето свирене.
— Хайде и ти пък, като тях! — махна с ръка Сюлейман и с брадата си посочи хората от свитата, които още си шушукаха какво прелестно двустишие е изрекъл. — Не искаме да бъдеш салкъм от лозето!
— Моля? Пак не можах да разбера.
— Имаме такава поговорка — прошепна, наведен към ухото му. — Казваме: „Грозде грозде като гледа, почернява!“. — Метна поглед към свитата, — Стига ни толкова грозде. Теб, Паргалъ, те обикнах, защото си друг салкъм!
Внезапно се обърна.
— Госпожо?
Ферахшад трескаво се приближи към него.
— Ти ни дари с щастие. Направи истински празник за очите ни, за ушите и душите ни. Благодарни сме ти. Но като чуеш сега молбата ми, ще си речеш: „Що за благодарност е това!“ Ами на, такива сме. Не премълчаваме думите си, не крием какво ни иска душата само заради това какво щял да си помисли отсрещният.
— Удоволствието на нашия принц за нас е много по-ценно от благодарностите. Вашата молба за нас е заповед. Стига да ни е по силите да я изпълним!
Докато слушаше думите ѝ, Сюлейман кимаше с глава.
— Дори ако пожелаем да ви грабнем от ръцете великолепното съкровище, което притежавате, така ли, Ферахшад хатун?
Съзнанието на госпожата внезапно се замъгли. Великолепното съкровище ли, запита се наум. Че какво друго има, освен чифлика? Не биваше обаче да издава колебанието си. Казана дума — хвърлен камък!
— Разбира се, господарю! Една душа имаме. И нея…
Принцът вдигна ръка да замълчи.
— Ще ни продадете ли Паргалъ, госпожо?