Въздухът тежеше от мирис на пот и мокри дъски. Четирима с боси крака чистеха. Единият плисваше кофа с вода върху дюшемето, вторият грабваше празната кофа и тичаше към вратата да източи още от варела, който видя да стои съвсем близо до входа. Третият работеше на колене. В ръцете си държеше нещо подобно на нож и с него стържеше намокрените дъски. Четвъртият го следваше неотстъпно. Той събираше в нещо като лопатка мръсотията, която другият изстъргваше от дюшемето.
— Хей! — викна оня, който пличкаше водата, щом видя, че старшината идва с още някой. — Току-що измихме, избърсахме. Минете ей там, по края.
Този се направи на ни чул, ни видял. Мина направо през чистачите.
— Доведох ти ново попълнение. Дай му камъка да вземе да чисти, каква му е работата до довечера?
Поливачът измери с поглед Ибрахим от глава до пети. С доволни заради краткия отдих, но и изморени физиономии залепиха очи в него и останалите.
— Кой си ти?
— Казвам се Ибрахим. А ти кой си?
Макар че в спалното помещение беше сумрачно, Ибрахим все пак забеляза как лицето на оня се зачерви като рак. Старшината знаеше, че ако не се намеси моментално, ще настане Второто пришествие.
— Чакай де, не се ядосвай! Нали ти казах, нов е. Новобранец. Не е като теб. Понятие си няма от поведение, от порядки. Нито началства признава, нито подчинени.
Поливачът пристъпи бавно-бавно и се изправи пред Ибрахим. Всяка негова крачка означаваше заплаха. Очите му мятаха огън и пламък. Прикова ги в него. Усети се, че е малко по-нисък на ръст, и отстъпи крачка назад.
— Аз ли кой съм? Мен ли ме питаш кой съм?
— Ами да! Аз ти казах името си. Сега не трябва ли ти да ми кажеш кой си и какъв си?
Физиономията на оня за миг се сгърчи, но после изведнъж върху месестото му лице грейна широка усмивка.
— Чухте ли го? — подхвърли към другите, които чистеха спалното помещение. — Пита кой съм бил аз!
Седнали да си починат с кръстосани крака на пода, те погледнаха към Ибрахим с такова състрадание, сякаш му казаха: „Мъртъв си!“
Онзи забрави, че разликата в ръста им ще лъсне красноречиво, и се приближи плътно до Ибрахим.
— Кой съм аз ли? — процеди през зъби. — Аз съм на този ад…
Ибрахим не го изчака да продължи, прекъсна го:
— Ад ли?
— Ъхъ! — ухили му се онзи. — Не знам какво е за другите, но със сигурност за теб ще се превърне в ад!
И духна гадно в лицето му. Устата му имаше отвратителен мирис и Ибрахим понечи да си обърне главата встрани. Но не успя.
Онзи моментално се протегна и го стисна за брадата като в клещи. Попречи му да си дръпне главата. Извика, без да поглежда назад:
— Низамуллах!
Чистачът, който държеше стъргалото, трескаво скочи на крака.
— На заповедите ти, сержант!
— Кажи му на този новобранец кой съм, да му задоволим любопитството. Кой съм аз?
— Джелаир чауш[20]! — издекламира високопарно човекът. — Ти отговаряш пред господаря на Великата Османска империя за спалното помещение! Преди да кажеш „лягай“, главата не помирисва възглавница. Кажеш ли „ставай“, няма лежане!
Ибрахим опита да се откопчи от железните пръсти на сержанта, но не се получи. С трите от тях го беше заклещил като орел, който е забил нокти в плячката и се готви да излети.
— Добре. А сега кажи, Низамуллах, на този новак защо дори Негово Превъзходителство принцът не се бърка в работите на Джелаир чауш.
— Защото лъвът си личи по мястото, където спи, чавуш! Всеки воин на принца е лъв. Мястото, където спят лъвовете, трябва да е чисто, подредено и проветрено. Та никой да не каже: „Брей, какви хора приема при себе си този принц! В мръсотия лягат, в мръсотия стават“. А господарят да не си слага на сърце въпроса: „Защо не си гледаш работата, Джелаир?“
— Така, а аз, Низамуллах, какво правя с тези, които не си оправят леглата както трябва?
— Наказваш ги, чауш. И то по-лошо, отколкото да ги хвърлят в огньовете на пъкъла.
Сержантът така го гледаше в очите, че Ибрахим си помисли: „Ясно, ще започне най-напред с очите ми!“
— Разбра ли, новобранецо? Запомни ли сега кой съм?
— Запомних.
— Браво! И кой съм бил аз?
За секунда не се поколеба:
— Демон!
Старшината изпадна в паника: „Е, сега вече изгоря, свирачо! И аз не мога да те отърва от фалаката!“.
Сержантът го погледна така, като че ли щеше да го удуши начаса още там, на място.
Не му остана длъжен за заканителния вид. Без да трепне, той също се втренчи в кървясалите очи на Джелаир. И ето че в тях пламъкът взе да стихва, чертите на лицето му започнаха да се отпускат.