След като всички прочетоха писмото, написано на ръка върху бланка на Камарата на общините, Трелфорд каза твърдо:
— Мисис Клифтън, ако ми позволите да представя това като доказателство пред съда, със сигурност ще спечелим делото.
— И дума да не става — каза Ема и върна копието на Трелфорд. — Никога няма да позволя подобно нещо — добави тя с достойнството на жена, която знае, че решението може не само да я унищожи, но и да подари победата на противника ѝ.
— Ще позволите ли поне съпругът ви и сър Джайлс да изкажат мнението си?
Джайлс изобщо не изчака разрешението на Ема.
— Разбира се, че писмото трябва да бъде видяно от журито, защото всички ще гласуват единодушно за теб и — а това е по-важно — Вирджиния никога повече няма да посмее да се покаже пред обществото.
— Възможно е — спокойно каза Ема, — но това означава също, че може да се наложи да оттеглиш кандидатурата си за частичните избори и този път премиерът няма да ти предложи за компенсация място в Камарата на лордовете. И можеш да си сигурен в едно — добави тя. — Вирджиния ще сметне унищожаването на политическата ти кариера за много по-голяма победа, отколкото спечелването на делото срещу мен. Не, мистър Трелфорд — продължи тя, без да поглежда към брат си. — Писмото ще остане семейна тайна и всички ще трябва да приемем последствията.
— Това си е живо твърдоглавие от твоя страна, сестричке — заяви Джайлс. — Може пък да не искам да прекарам остатъка от живота си с чувството, че съм виновен за това, че си изгубила делото и трябва да се оттеглиш като председател на „Барингтън“. И не забравяй също, че ще се наложи да платиш съдебните разноски на Вирджиния, да не говорим за обезщетението, което ще ѝ определи журито.
— Цената си заслужава — каза Ема.
— Твърдоглавие — повтори Джайлс с един децибел по-силно. — И се обзалагам, че Хари ще е съгласен с мен.
Всички се обърнаха към Хари, който нямаше нужда да чете писмото втори път, тъй като можеше да го повтори дума по дума. Той обаче се разкъсваше между желанието да подкрепи най-стария си приятел и нежеланието жена му да изгуби делото за клевета. Намираше се между чука и наковалнята или „между скала и камък“, както се бе изразил навремето Джон Бюкан.
— Не съм аз онзи, който трябва да решава рече Хари. — Но ако моето бъдеще висеше на косъм, бих поискал писмото на Фишър да бъде прочетено пред съда.
— Двама на един — каза Джайлс.
— Бъдещото ми не виси на косъм — рече Ема. — И си прав, скъпи, окончателното решение е мое. — Без нито дума повече тя стана и стисна ръката на адвоката. — Благодаря, мистър Трелфорд. Ще се видим в съда утре сутринта, когато журито ще реши съдбата ни.
Трелфорд се поклони и изчака вратата да се затвори, след което промърмори под нос:
— Трябвало е да я кръстят Порция[1].
— Как се сдобихте с това? — попита сър Едуард.
Вирджиния се усмихна. Сър Едуард я беше учил да не казва нищо, ако по време на разпит отговорът на въпроса не е в нейна полза.
Сър Едуард не се усмихваше.
— Ако съдийката позволи на мистър Трелфорд да представи като доказателство това — каза той и размаха писмото, — вече няма да съм уверен, че ще спечелим делото. Всъщност съм сигурен, че ще изгубим.
— Мисис Клифтън никога не би позволила писмото да бъде представено като доказателство — уверено заяви Вирджиния.
— Откъде сте сигурна?
— Брат ѝ възнамерява да се кандидатира за частичните избори в Бостън след смъртта на майор Фишър. Ако писмото бъде оповестено, той ще трябва да се оттегли. А това би означавало край на политическата му кариера.
Адвокатите би трябвало да имат мнение за всичко, освен за клиентите си. Но не и в този случай. Сър Едуард знаеше много добре какво е мнението му за лейди Вирджиния и нямаше нужда да го повтаря, било то в съда или извън него.
— Ако сте права, лейди Вирджиния — каза възрастният адвокат, — и ако не представят писмото като доказателство, журито ще приеме, че то не би подкрепило каузата на мисис Клифтън. А това несъмнено ще наклони везните във ваша полза.
Вирджиния накъса писмото и пусна парченцата в кошчето.